Всичко, което се ражда – умира, всичко което расте – старее, написал през първи век пр. Хр. древноримският политик и историк Гай Салустий Крисп. Ако си дадем сметка в какви бързи темпове се развива столицата на България днес, разбира се няма да бъдем далеч от ума да я наречем мегаполис със своите 1 250 000 жители, които изглежда неофициално са много повече, а и каквато и да е точната им бройка, сигурното е, че те растат във възходящ ред и то с бързо темпо. Според данните през 2014г. София се е увеличила с 1000 граждани за година, с всяка година с няколко стотин повече от предходните години.
Като стана въпрос за растеж, мото на сегашната столица на България е: „Расте, но не старее”. Някой веднага, и с право ще заподозре, че ще потърсим паралел на мотото с първоцитираната фраза. Така е и между тези две фрази ще стои именно съвремененният мегаполис, който има своите дълбоки корени в древността. В него ще се оглеждаме и сред стените и широките му пространства ще се разхождаме. Физически, но и въображаемо във времето, пишейки по-долните изречения.
Нека се запитаме: Прав ли е бил този римски историк, като е казал, че всичко което расте – старее? Старее ли София, щом навсякъде се строят нови сгради, изникват нови жилищни комплекси, като границите на града непрекъснато се менят, заграбвайки за себе си съседни пространства…? Тя самата придобива не просто по-голяма форма, а се трансформира в друга, като градски хамелеон. Е, понякога в човек може да изникне такова чувство хвърляйки се във вихъра на забързания й живот – че промените в града изглеждат понастоящем хаотични и в бързината си някак безконтролно -, а от предчувствието за хаос знаем, че се ражда едно друго предчувствие и то е на разруха. Може също така да сметнем не без основание, че причината би могла да бъде в характера на собственото ни себеусещане, поставени в ритъма на сменящия ежедневно маските си град…
Няма нищо учудващо в мотото, нищо илюзорно. Този който го е избрал, не е сбъркал. Растежът на София сам по себе си е по-скоро процес на подмладяване и няма да скрием гордостта от последващите слова – говорим за София, за най-старата столица в Европа след Атина. Ами тогава, след като е толкова стара, как така младее? Двата факта според мен не си противоречат. Те се допълват.
Нека мислено се опитаме да начертаем една вярна картина на Европа, когато Сердика (София) се е появила на картата…В годината на Христовото рожденство са съществували едва девет европейски столици. А през 753г.пр.н.е. годината, когато Ромул основава Вечния град, на картата на Европа от сегашните столици има само две – Атина и София. Европейският му облик и средиземноморски дух карат да се чувстваш едновременно келт и римлянин, елин или трак. Но преди всичко тук човек може да се чувства космополит, както казва англичанинът Тери Рандъл, живеещ в този град от десетилетие.
И той е на мнение, че е преживяла много, но държи да се спомене – не остарява.
Сердика е разположена на големия международен път от средна Европа за Византия (Бизантион), по-късно Константинопол, и е на пътя от Дунав за Егейско море.
Рим, който е връстник на Сердика, също едва ли остарява. Той се ражда на точната дата – 27 април 753г. пр. Хр. Но е може би е най-жив именно днес – със своята притегателна културна роля за туристи от всички посоки на света. Нима днес не е толкова вярно, че всички пътища водят до Рим, колкото е било и през миналото? Разбира се Рим не е същият – нито има своята основна политическа роля за региона, да не говорим за континента или света, нито възможността и претенцията да носи подобен товар. Независимо, че в миналото Римската империя със своята столица наистина и с пълно право се е наричала център на света, а днес е просто столица на държавата Италия.
„В Рим прави като римляните” е друга популярна поговорка. Във Вечния град не е било важно какъв е бил цвета ти на кожата или каква религия си изпълнявал. Важното било да спазваш законите и плащаш данъците си, за да бъдеш приет за пълноправен римски гражданин. Говорейки за толерантност трябва задължително да споменем най-напред Сердикийския едикт или едиктът за толерантността на римският император Галерий, издаден от негово и от името на съуправителите му августите Константин и Лициний в Сердика на 30 април 311 г.
Сердика е отговаряла на всички изисквания за римски град. Сред римските императори Константин е може би най-важният за развитието на Европа. София и до ден днешен запазва градоустройствения си план от римско време. Прилагането на римската регулационна мрежа:широки прави улици с посока север-юг и изток-запад, с каменна настилка под която била изградена канализационна и водопроводна мрежа. В центъра се издигали монументални обществени сгради, богато украсени с корнизи, колонади и др. Над комплекса на Константин се днес се издига президентството на България, на няколко стотин метра отсреща е сградата на правителството. Центърът на властта е същият и границите му са запазени. Непосредствено до центъра е decumanus maximus. От старото ларго и днес тръгва най-шикозната българска улица – „Витоша”, а на мястото на импозантната Съдебна палата, се е издигал римският форум.
Неотдавна сегашната власт в лицето на кмета на столицата Йорданка Фандъкова в деня на празника (който се чества на 17 септември) в обръщението си към столичани и към всички, които носят София в сърцето си, каза: „Расте, но не старее, защото се променя. Променяме я всички заедно”.
Променяли сме я всички ние. И тези, които днес сме живи и я населяваме или просто минаваме през нея, и онези, които са били преди нас, но чийто наследници сме именно ние.
На територията й са открити останки от човешки жилища от шестото хилядолетие пр. Хр. Възникнала през първи век като римски военен пост с времето също било лесно да се стигне до извода, че расте, но не старее. Именно разрастването издига градът на позицията да бъде център на провинция. Център и на кръстопът. На кръстопът между Централна Европа и Изтока, между студения Север и топлото Егейско море, градът сменил много имена и управници, но животът в него никога не секнал.
Растейки, новото за щастие не винаги е в противовес със старото. Ала все пак старото често умира. Времето все пак не винаги заличава следите на безвъзвратно отминали епохи, като прах, който ние да не може да различим, че из под него се крие не погребението на античния свят, а почвено култивираното, за да бъде наново открито и оценено от наследниците му.
Днес тук и там между съвременните здания се издигат величави удивителни към въпросното древно минало. Нима ротондата на „Св. Георги Победоносец” или да речем храмът „Св. София”, дал името на сегашното име на столицата не са удивителни монументи на миналото?
Ала основните свидетелства за далечната епоха на София, когато била Сердика се намират под настоящите булеварди и площади, както вече казахме. Те очертават тайнствен и величествен град, скрит под съвременния като паралелна реалност, която става все по-разбираема за полето на нашата.
Първите проучвания са започнали от края на деветнадесети век след Освобождението. Това са случайно открити находки, които просто в последствие били описани и толкова. Преди Втората световна война са предприети по-сериозни разкопки и изследвания, които заради злощастното и пагубно лице на военните операции превърнали Стария континент не в соната на Вивалди, а в ужасен отглас на ужаса различим дори само от шума на бойните снаряжения, останали недовършени. След 9-ти септември 1944г. проучванията са още по-мащабни, но уви, резултатът от тях бил пречупван през идеологическата парадигма и едва след това към историческата си стойност.
При застрояване на пострадалия от бомбардировките център на столицата, значителни разкопки се оказват спасителни, но отново археологическите екипи били изпратени по домовете си, защото на тези култови места били предвидени строежите на знакови за властта здания – Министерския съвет, Партийния дом, ЦУМ, хотел „Балкан”. Мнимата власт е по важна от стойността на времето.
Очертава се и трети опит да бъде постигнато по-детайлно изследване, което датира от края на осемдесетте. Макар и не толкова мащабни, са по-точни и професионални. Значителна част са дело на Музея на история на София.
Има и четвърти археологически стадии по работата над Сердика, на който дава силен старт изграждането на софийското метро почти в центъра на древния град. Днес, благодарение на последните, сме отворили нови страници от историята на римската провинция и сме редактирали някои от погрешно написаните.
Дълги години се твърдеше, че градът е възникнал като тракийско селище на местното племе серди. Върху надпис за изграждането на крепостна стена, както и върху пътна колона четем името Сердонполис, „Град на сердите”. Подобни находки оформят хипотезата, че преди да бъде превзет от римляните, градът е бил тракийски.
Именно през 2010г., когато е в ход изграждането на софийското метро, пред ЦУМ новите открития накланят посоката към хипотезата, че първоначално там е бил разположен римски военен пост свързан по станция с Виа Диагоналис, главния път между Сингидунум (дн. Белград) и Византион (Константинопол, дн. Истанбул), който по-късно прераснал в цивилно поселение. През 106г. император Траян му дал статут на муниципиум – селище с автономно управление. Появили се типични римски жилища от камък и тухли, обикновено изградени около вътрешен двор. Подпочвената влага била причината да бъдат положени върху дървени пилоти и изпълнени от речни камъни без спойка. Точно тези фундаменти на каменните жилища от първите десетилетия на втори век са идентифицирани погрешно в по-старите проучвания като тракийски. Това казва д-р Марио Иванов от Националния археологически институт с музей при Бан в няколко публикации, представящи работата на екипа му.
Единственото, което е безспорно е, че в района действително са живели серди, но освен че били малобройни, не е съвсем ясно какви всъщност са те. Дали наистина си били тракийци, а защо не и келти? Малобройно всъщност се е оказало цялото население по тези земи преди идването на римляните.
През 170г. Сердика била подложена на плячкосване и опожаряване от варварските племена на костобоките. Започнало строителството на високи крепостни стени, които да предпазват града от последващи нападения, което продължило четири години (176-180г.).
През съвместното управление на Марк Аврелий и сина му Комод Сердика започнала да става престижна римска провинция със свое сечение на монети и добре изградена канализационна система, извеждаща нечистите води извън града, а идващата вода от Витоша била каптирана. Подобно нещо се случило и с лечебните води на известния минерален извор, както и на сердикийските терми, запазени единствено за римските императори.
Важен епизод от историята на Сердика е нейното обявяване за столица на Вътрешна Дакия, а през периода трети-четвърти век се наслаждавала на истински разцвет, разраствайки се и сдобивайки се с пищни култови и обществени сгради, а не на последно място и с амфитеатър, изграден върху по-ранен театър от втори век.
Овалната му арена дълга 60,5м. и широка 43м., е само с десетина метра по-малка от тази на Колизеума в Рим. Амфитеатърът се намирал извън градските порти вероятно заради мащабните си размери. На арената му се провеждали циркови представления и гладиаторски борби, досущ като в своя събрат в Рим. Това показва уникална каменна плоча, афиш, открита от археолози през 1919г. до днешния Министерски съвет. На нея са изрисувани изображения на схватки на животни и хора. Някои учени смятат, че изобразената рисунка в най-лявата част е олтар на Кибела, издигнат върху висок постамент, а под него има две фигури на жрици. Много е вероятно, но все още не е напълно доказано, че представленията са били свързани с провежданите през март празници на богинята. Находките в амфитеатъра сочат, че строителството му започнало при управлението на Диоклециан (284-305г.) и било завършено от Константин Велики. Аналогично с Римския колизеум, с упадъка на империята сградата изгубила значението си и била използвана като източник на строителни материали. Днес може да се каже, че една шеста от руините на сердикийския амфитеатър е вече реставрирана – намират се в сутерена на модерния хотел „Арена ди Сердика”, останалата част е под околни сгради и улици.
Особено обичал да пребивава в Сердика Галерий Валерий Максимилиан (293-311г.). Известен като един от яростните гонители на християните, смятайки че това ново религиозно течение е причина за упадъка на римската империя. След поредица от победи, загуби, политически интриги и разпадащи се съюзи, с влошено здраве Галерий се оттеглил в любимата си Сердика, където според летописците тялото му надебеляло и цялото се покрило с язви. Дали влошеното му здравословно състояние отприщило съвсем различни разсъждения, но е факт, че само дни преди смъртта си през май 311г. яростният гонител на християните издал прочутия Сердикийски едикт на толерантността, с който се помирил с последователите на Иисус, слагайки точка на тяхното преследване. Този повратен момент поставил началото на постепенното християнизиране на цяла Европа.
Големите политически и икономически промени при управлението на Константин Велики (306-337г.) не пропуснали спирката си и в Сердика. Градът станал един от центровете на Христовото учение. Анонимен автор е оставил сведение, че „Константин първоначално желаел да прехвърли управлението на страната в Сердика. Обичайки този град, той често казвал: „Сердика е моят Рим.” Дали тези твърдения не са нищо повече от пресилено становище, или императорът се отказал в последствие от подобни намерения, остава неясно, ала е известно, че наистина често е пребивавал в града.
Разказаното по-горе свидетелства за един ярък римски епизод от миналото по нашите земи и ако сега си позволим да споменем, припомняйки старата известна поговорка, че Всички пътища водят към Рим, няма да бъде пресилено да добавим, че със сигурност поне един от главните пътища в същата тази посока минават оттук.
