Има нещо вярно в цялата история с взимането на децата от държавата, която тази седмица изпразни училища в Сливен, Ямбол и Карнобат. Това беше само един от акордите на истерия, която набира скорост от поне година и разбира се, твърденията, че държавата подготвя масово взимане на деца от семействата, за да ги изпрати в чужбина, са пълна глупост.
Взимане на деца обаче има. То просто се случва по друг начин.
През август всяка година терминалите на софийското летище са едно от най-тъжните места в България. Зад опашките за чекиране, близо до изхода, винаги има жени, които току-що са казали „Чао, маме“ и сега се опитват тайно да избършат сълзите си. До тях мъжете им преглъщат своите, стиснали устни. Те изпращат обратно децата и внуците си, за които „вкъщи“ е на няколко хиляди километра и след това една година ще ги виждат само по skype.
Макар и малко по-късно, другите държави взимат децата ни в по-добрите си училища и университети. Това се случва, защото родителите там са полагали системни усилия в продължение на дълги години, така че образованието им да е смислено, интересно и полезно. Те са внимавали да не допуснат корупцията да превземе държавите им. Държали са политиците под контрол, така че да работят в интерес на хората, а не в своя собствен.
Да учиш в друга страна, разбира се, е съвсем нормално. Проблемът е, че огромна част от порасналите деца след това остават в чужбина. „Взимат“ ни ги, защото хората там са успели да се преборят за качествено здравеопазване, добра бизнес среда и възможности за работа, удобни градове.
На летището в София през август порасналите деца също преглъщат на заминаване. Те оставят тук родителите и приятелите си. Принудени са да избират между тях и реална възможност за достоен живот сега.
Хубавото в тази история е, че те биха се върнали. Стига само тук да спре да се краде. Да има справедливост. Честните и усърдни хора да успяват не само по изключение.
Източник: Капитал
