По-малко от 3 и половина милиона евро ще отдели България в помощ на сирийските бежанци в Турция и самата Сирия. Сумата е прашинка от това, което Европейският съюз и десетки други държави и организации обещаха тази седмица.
Донорската конференция в Брюксел бе свикана в навечерието на годишнината от началото на размириците, които разтърсиха Сирия, Близкия изток и Европа с вълни от терор и бягащи от него хора.
Осем години от началото на бунтовете срещу Башар Асад се навършиха вчера. През тези 8 години Евросъюзът похарчи 17 милиарда евро, за да смекчи жестокото отражение на войната върху обикновените сирийци. В сряда европейците обещаха още 2 милиарда, а останалите донори – над 4 милиарда евро.
Тези суми вече не са никак малки, но и те са прашинка в сравнение с материалните щети от Сирийската война. Ако вярваме на Международния валутен фонд, те възлизат на повече от 350 милиарда евро. За компенсиране на тези щети в Брюксел не стана дума.
Кога и как международната общност ще се заеме с възстановяването на Сирия и репатрирането на бежанците – тези въпроси отново останаха без отговор. Но като че ли стана ясно нещо друго – европейците финансират хуманитарната помощ повече заради себе си, отколкото заради сирийците.
„Не искаме този конфликт да бъде забравен. Не искаме сирийският народ да бъде забравен в момент, когато изглежда, че международната общност е загубила интерес. Събираме се толкова много представители от целия свят, за да кажем, че трябва да продължим усилията за политическо решаване на конфликта в Сирия“, обясни върховният представител на Евросъюза Федерика Могерини в края на тридневните консултации на донорите в Брюксел.
Боевете продължиха и тази седмица в различни краища на Сирия. Но информацията за тях не можа да си пробие път през потока от новини за авиокатастрофата в Етиопия и пропадането на акциите на „Боинг“, вота на британския парламент за отлагане на Брекзит и терористичното нападение в Крайстчърч. И това е напълно разбираемо, защото за осем години бомбардировките и самоубийствените атентати се превърнаха в нещо обичайно за Сирия.
През март 2011 година, когато започнаха демонстрациите срещу Асад, едва ли някой предполагаше, че страната и народът й ще стигнат до това положение. Но бруталният опит на силите за сигурност да изолират и задушат в зародиш вълненията в южния град Дараа се провали. Бунтът се разпростря на север, запад и изток. Колкото по-жестоки бяха действията на армията и тайната полиция, толкова по-шумни бяха демонстрациите на непокорство и солидарност.
„Идлиб, ще бъдем с теб до смърт! Хомс, ще бъдем с теб до смърт!“ – скандираха хората в Дараа през ноември. Към този момент – за 8 месеца – броят на загиналите вече бе надвишил 3 хиляди. Три пъти повече бяха затворени, но все повече и повече се хващаха за оръжието.
Международната общност се намеси, за да спре кръвопролитието, но го направи твърде мудно. Едва през февруари 2012-та – с близо цяла година закъснение – ООН излъчи специален пратеник за Сирия. Това бе бившият генерален секретар и Нобелов лауреат Кофи Анан. Анан състави план от 6 стъпки за умиротворяване на Сирия, но още първата стъпка – прекратяването на огъня – се оказа непосилна за сирийците. Още същото лято, когато броят на загиналите надвиши 20 хиляди, Анан вдигна ръце:
„Във време, когато се нуждаем – когато сирийският народ отчаяно се нуждае – от дела, в Съвета за сигурност продължават да се сипят взаимни обвинения и обиди. … Без сериозен, целенасочен и общ международен натиск, включително от страните в региона, за мен е невъзможно да накарам правителството на Сирия и опозицията да преговарят“.
Анан прозря една от главните причини за провала, който продължи да преследва дипломатите през следващите години: стремежът на глобалните и регионалните сили да извлекат изгода от сирийската война като подкрепят враждуващите фракции. Ганайският дипломат се оказа прав и за друго: ако силите не заработят заедно за мир в Сирия, войната ще се разпростре и „прелее“.
Първо, в борбата си за влияние големите регионални съперници Иран и Саудитска Арабия превърнаха страната в бойно поле на милиции от шиити и сунити. По-умерените бунтовници отстъпиха място на далеч по-свирепите и ефективни фундаменталисти. Най-безогледни и най-способни се оказаха екстремистите от така наречената „Ислямска държава“, наричани от враговете си „Даеш“. През 2014 те завзеха цяла Източна Сирия и „преляха“ в съседен Ирак, достигайки Мосул и подстъпите на Багдад. Цели общности като язидите, „неверници“ в очите на джихадистите, бяха подложени на геноцид. „Даеш“ постигна нещо немислимо – превръщайки поне за кратко САЩ и Иран във фактически съюзници. Сраженията за ликвидиране на техния Халифат донесоха още беди за обикновените хора. Към края на 2017 година многолюдните градове Мосул и Ракка, превърнати в основни бази на „Даеш“, бяха сравнени със земята.
Халифатът още не се бе сринал, но режимът и бунтовниците в Сирия упорито отказваха да се срещнат очи в очи. След осем безплодни опита да ги събере наследникът на Кофи Анан – Стефан де Мистура, трябваше също като Анан да вдигне ръце:
„Голяма възможност бе пропусната. Златна възможност в края на тази година, когато имаме ясни признаци, че военните операции вървят към приключване. Територията на Даеш е свита почти до нулата. В същото време всеки знае, всеки е съгласен, че без политически процес урокът от Мосул ще остане ненаучен. Рискуваме, след като спечелим войната срещу Даеш, да не успеем да спечелим мира“.
Де Мистура остана специален пратеник на ООН до октомври миналата година. Той посвети последните месеци от мандата си на идеята за Конституционен комитет, който да положи нови, по-демократични и по-здрави политически основи на Сирия. Но и тази задача остана неизпълнена. С нея се зае новият специален пратеник Гейр Педерсен.
Предизвикателството пред него е може би още по-голямо. Днес политическата карта на Сирия представлява пъзел, който едва ли някога ще бъде нареден. На хартия Асад контролира 2/3 от страната, но на терен той е принуден да дели властта със съюзниците, които му помогнаха да се задържи в Дамаск. „Хизбула“ и други про-ирански милиции се държат на Ефрат и край Голан – срещу Израел. В противовес на Иран американците поддържат своя база на изток, в Танф. Базите на руснаците са край Латакия, на северозапад. Северните покрайнини образуват турския „щит на Ефрат“ против кюрдските сепаратисти. Самите кюрди държат земите източно от голямата река. Там е и последният анклав на „Ислямска държава“.
Друга джихадистка групировка – „Хаят Тахрир аш Шам“, която господства на Северозапад, в Идлиб, завършва сирийския пъзел.
Европа се старае да помогне на Педерсен да подреди парчетата по два начина – от една страна, като поддържа петролното ембарго срещу Сирия и запора върху активите на Сирийската централна банка и бизнеса, свързан с Асад; и, от друга страна, като отказва да участва във възстановяването на страната. Или, както заместник-министърът на външните работи на Германия Нилс Анен обясни тази седмица в Брюксел:
„Като европейци ние имаме ясна позиция, а тя е: нуждаем се от политически процес, който да е нещо повече от една политическа декларация. Има договорености на равнище ООН, които не се изпълняват от режима. Ето защо днес говорим (само) за хуманитарния проблем. Нямаме основания да говорим за възстановяването. Това е посланието ни към президента Асад и неговия режим.“
Позицията е повече от ясна. Не е ясно само как тя ще даде позитивен резултат. Защото Асад отдавна вече не е факторът, от който зависи политическият процес в Сирия. Тук са безнадеждно преплетени няколко противоборства – на Иран срещу Саудитска Арабия, на Иран срещу Израел и американците, на американците срещу руснаците и на Турция срещу кюрдските сепаратисти.
Докато тези противоречия не бъдат разплетени, ситуацията в страната ще остане безнадеждна. Днес едва 17 на сто от сирийците живеят над прага на бедността. Близо 12 милиона се нуждаят от хуманитарна помощ. Половината от тези хора попадат в категорията „вътрешно разселени“, т.е., остават в родината си, но са прокудени от домовете си. Милиони остават в съседните на Сирия държави.
На този фон тонът на еврокомисаря за хуманитарната помощ Христос Стилианидис тази седмица бе неуместно приповдигнат:
„Горд съм да обявя, че делегациите тук днес дадоха колективно обещание за … близо … 5 милиарда … а-а, 7 милиарда. Прощавайте, прощавайте, 7 милиарда. Прощавайте, трябваха ми очилата. 7 милиарда щатски долара!“.
Част от тези пари ще платим ние – българските данъкоплатци, като солидарни граждани на Евросъюза. Вицепремиерът Екатерина Захариева посочи, тези разходи са необходими най-вече заради самите нас:
„Трябва да имаме на първо място предвид, че всъщност това са пари за нашата сигурност. Т.е., ние не даваме пари само за едно човешко страдание, но даваме пари за нашата сигурност.“
Както изглежда, европейските политици са осъзнали отдавна, че политическият диалог в Сирия е обречена кауза. Сега трябва и ние да си го признаем и да се задоволим с това да поддържаме „санитарния кордон“ на съседните държави, които приютяват огромната част от бежанците. И да се постараем тези държави – Турция, Йордания, Ливан – да не се превърнат в нови огнища на нестабилност.
