Насилието в България е в много широк диапазон – насилие може да бъде обида, удари, може да бъде и „дай си телефона да видя с кого си говориш“. Това каза в интервю за БГНЕС Жана Панделиева, координатор на телефонната линия на Фондация „Анимус“ за хора, пострадали от насилие.
„Най-често на телефонната линия за пострадали звънят хора, при които нещо се е променило. Например, вербалния шамар вече е станал физически. Нещо, за което в началото човек е несигурен в една връзка, вече е нарушило границите. И ако човек започне да се чувства притискан, това често е начало на една връзка с насилие“, посочва Панделиева. „Обяснението, че да ти се провери телефона, е нормално в една връзка, или че ако се обичат двама души, всеки ще казва какво си мисли и какво прави. Важно е да се каже, че това, че човек крие телефона си, не значи, че крие нещо от партньора си, или пък прикрива нещо нередно“, допълва координаторът.
Шамарите много често идват по-късно във връзката – когато тя стане по-стабилна, например, с появата на дете, или със сключването на граждански брак – тогава насилието става по-изявено, и от психическо – то става физическо, защото обикновено мъжът смята, че жената вече е негова собственост. “Много често насилие започва по време на бременността, или със сключването на брак, тоест със започването на едно разбиране за собственост и за това, че другият ти принадлежи и си правиш каквото си искаш с него“, разказва Панделиева.
В различните връзки насилието започва по различен етап, но в почти всички първият етап на желанието за контрол е партньорът да иска да провери кореспонденцията ви, впоследствие да иска да присъства на всеки ваш разговор с други хора, впоследствие да настоява да се отделите и да прекъснете комуникацията с родителите си, а накрая и да забрани на партньорката си да не излиза навън и да спре да ходи на работа, дава примери координаторът. „Това е абсолютно нарушаване на границите, защото човек има личен живот, контакти и комуникация“.
Средно между 15 и 20 сигнала постъпват на ден от възрастни хора на телефонната линия на „Анимус“. „При сигнал от пострадал започваме да мислим с кои други институции можем да помогнем. Заради конфиденциалността не трябва да разгласяваме на какви форми на насилие сме ставали свидетели, но наистина има и брутални случаи“, допълва координаторът. И уточнява, че на телефонната линия пострадалите няма да бъдат съветвани какво да правят и да бъдат притискани да предприемат мерките.
„Понякога хората просто имат нужда от това да споделят какво са преживели, да получат мнение отстрани, и да се убедят, че границите им са прекрачени, също и да установят кое е форма на насилие, и дали за една връзка е нормално това, което им се е случило. Много често хората, които се обаждат, се страхуват, че някой ще ги съди, а това не е така“, посочва Панделиева и допълва, че нерядко дори близки хора съдят жертвите на насилие, като съденето им е замаскирано под маската на грижата. „Коментари от типа на „стига си търпяла“, „какво правиш с него още“, и др. са форми на обвинение, и с това все повече човек се свива в себе си, което не трябва да е целта. Човек трябва да се почувства обичан и нужен, за да си тръгне от насилника“, допълва координаторът.
На въпрос има ли насилие над мъже, Панделиева съобщи, че такива случаи има, но те са често от възрастни хора, които са малтретирани от децата си.
„Имаме обаждания както от мъже, така и от жени, които разказват по-скоро за насилие от вече порасналите им деца. На всеки предлагаме опция да им се помогне в зависимост от състоянието на човека – ако е много възрастен, понякога хората са болни и по-трудно могат да предприемат някакви мерки. По закон те имат същите права, както и младите, но понякога им е по-трудно да намерят адвокат, или психолог, или влаченето по съдилища може да е напълно невъзможно, дори и физически. Има едно нещо, което използваме в разговорите, е, че ако човекът е със заболяване и има ТЕЛК-решение, то той има право на социален асистент и може да се обърне за помощ чрез него. Също така може да се обърне чрез роднини – например, едното дете може да упражнява насилие, а другото да е с акъла си и да помогне“, с тъга разказва Панделиева.
Възрастните жертви на насилие след инцидент се опитват да омаловажат случилото се, като казват: „Това не е насилие, просто той е нервен и избухва.” Друг механизъм е оневиняване на насилника и поемане на вината за инцидента: „Той е останал без работа и затова е толкова избухлив и нервен и понеже жена му го остави, той е много нещастен и затова пие и избухва, защо ли ми трябваше да питам дали е платил тока”, или „На него сега му е трудно, но като си намери работа, ще спре”.
„В последните години държавата направи много, но има още какво да се желае. Има крачки, но има и още много какво да се желае – например, при случаите, в които станахме свидетели, е, че човек е предприемал мерки по закон – например, жертвата е изкарала ограничителна заповед и други мерки за защита по закон, но те се нарушават от насилника. Много често в много крайни случаи при нарушаването им службите не са реагирали в достатъчна степен, и човек продължава да е толкова незащитен, колкото е бил преди да предприеме каквото и да е. Службите вече започнаха да действат след като виждат, че има случаи на брутално насилие с фатален край“, казва още Панделиева.
И допълва, че държавата няма обща статистика за това колко хора стават жертви на насилие под различни форми. Липсва и единна система, която да обедини данните на различните държавни служби и агенции в страната, затова е трудно да се придобие представа за мащаба на този огромен проблем, завърши координаторът на телефонната линия на фондация „Анимус“ за хора, пострадали от насилие.
Снимка:БГНЕС
