Един шамар насилие ли е? Въпросът тези дни отново взе връх в обществения дебат, не само заради публикувания проект на Националната стратегия за детето 2019-2030 година. Оспорена бе позицията на Българската православна църква тъкмо по въпроса за „единия шамар“. А случаите на насилие се множат, някои завършили с погубен човешки живот.
В опит да разберем какво се случва и кой е верният за обществото път към промяната, „Благоевград нюз“ потърси експертния анализ на Силвия Димитрова* – терапевт психодинамична психотерапия.
Г-жо Димитрова, от години правите обучителни семинари във връзка с насилието над жени и деца. Задавате ли на тях този въпрос: Един шамар насилие ли е?
Да, така е, правя обучителни семинари. Особено ми е приятно, когато групата е от младежи или деца. Любимият ми въпрос към участниците в семинарите е тъкмо този – „Един шамар насилие ли е?“. Получавам различни отговори. Някои са категорични, че един шамар е насилие, други – какво толкова, един шамар не е нищо страшно.
Възможно ли е и двете позиции да бъдат правилни?
И двете мнения могат да са правилни. Емоцията, която изпитваме, когато някой ни удари шамар, е определяща за това дали този шамар е насилие. Нашите чувства са най-добрият източник на информация за това дали едно поведение е насилническо спрямо нас или не.
Когато някой ви удари шамар, ако чувствате болка, обида, опит да ви подчинят и обезсилят, тогава говорим за насилие. Като казвам болка, имам предвид не само физическата, а и емоционалната болка. Ако шамарът не ви носи тези чувства, а по-скоро го приемате като шега, тогава не говорим за насилие. При втория случай, със сигурност целта на този, който ви е ударил шамара, не е да ви подчини на неговата воля или да ви покаже че той контролира нещата. Нашите емоции, тези които усещаме вътре в нас, са най-точният барометър за реалната ситуация.
Но децата нямат жизнения опит на нас големите, те не могат да разграничат тези нюанси на чувствата за които говорите. Питам ви, когато става дума за дете, нима шамарът е приемливо възпитателно средство и не става дума за насилие?
Често чувам, а и напоследък много се говори за възпитанието на децата, че да удариш един шамар на детето си не е насилие. Да, може би не е, но понякога един шамар носи за детето отрицателното преживяване на пълно отхвърляне, пренебрежение, незачитане, което оказва голямо влияние върху неговото емоционално и психическо съзряване. Особено, ако удряш един шамар на детето си всяка седмица например. За жалост, често насилието над деца се маскира под формата на възпитателни мерки, обусловени от народопсихологията ни. Повечето родители бият децата си ,,леко,, само за урок. Няма ,,лек бой“. Физическото малтретиране и емоционалната злоупотреба /обиди, заплахи, неглижиране, сравняване с другите/ нарушава физическата и психическа цялост на всеки човек.
И това се „запечатва“ в емоционалната ни памет, която ни води и в живота на големи хора…
Убежденията и вярванията ни, които имаме като възрастни са свързани с интензивни емоции в нашето детство, чрез които ние развиваме едно убеждение, негативно или позитивно вярване за нас самите и за света около нас. Както и за взаимоотношенията ни с другите. Преди да има говор, оценка на ситуацията в която се намира, разпознаване на различни предмети от обкръжаващия го свят, разпознаване на хората около него, детето, до около три годишна възраст, има впечатване на емоции и формиране на емоционална нагласа към света, другите и себе си. Така изгражда и своите убеждения, негативните и позитивните вярвания. Човек няма спомени от преди тригодишна възраст, но има емоция още от деня на раждането си. И ако е впечатана тревога, детето расте тревожно и става тревожен възрастен. Затова е много важно децата, още като бебета, да растат в спокойна среда, а не в тревожна среда. Наблюдавали ли сте как се променя поведението на едно дете в зависимост от възрастния, с който си взаимодейства – мило и приятно с един човек и инатливо и раздразнително с друг. Това е не защото детето е инатливо и раздразнително или мило и приятно, а защото ние възрастните сме предали нашата емоция и очаквания към детето и то реагира на това чрез своето поведение.
Как враждите и войните между родителите, нездравата семейна среда, стигаща до физическа разправа се отразява върху психиката на децата?
Когато работя с жени преживели домашно насилие или с хора упражняващи насилие и питам за децата, често получавам отговор „Те обикновено са в другата стая. Не чуват и не виждат какво става“. Но е важно да разберем и да знаем, че децата чуват и виждат всичко. Не говоря за физическия свят, а за емоционалния. Дори и да не присъстват физически в ситуацията на насилие, те го усещат в емоциите на родителите си. Усещат тревогата и болката на родителите си. И стават и те тревожни. Понякога тази тревожност, страха, както и огромното чувство на вина у тях, защото децата често винят себе си за насилието в семейството, излиза през агресивно поведение в училище или на улицата. Понякога прекаленото подчиняване на желанията и изискванията на другите или затварянето в себе си – също е признак на който трябва да се обърне внимание и да се изследва. Ние сме свикнали да търсим помощ за „лошите деца“ – „лошите“ в кавички, защото няма лоши деца. При децата, последствията от домашното насилие често не се разпознават и обикновено се определят единствено като „проблемно поведение на детето“, а не като симптом чрез който детето показва свое емоционално страдание и болка. Съществува един мит, че децата с девиантно поведение са „лоши“.
Да поясним какво се разбира под девиантно поведение…
…девиантното поведение е тип социално поведение, при което се противопоставяме съзнателно или демонстрираме неприемането на различни социални норми – социокултурни, религиозни, правови, нравствени и други.
Реалността е такава, че това поведение е резултат на маргинализиращото /различен, отхвърлен/ и виктимизиращо /обвиняващо/ отношение на обществото. Децата не са лоши, а намират този асоциален, поведенчески път на изява на свой вътрешен дискомфорт. Важно е родителите, учителите, въобще ние възрастните да знаем това и да се опитаме да разберем и прочетем поведението на детето, а не да го заклеймяваме като лошо, мързеливо, несправящо се и т.н.
Всеки родител иска най-доброто за децата си. И за всеки родител е много лично и различно това, което той смята за най-добро за децата си.
Да, така е. Според един родител, най-доброто за детето му е да стане лекар например. Или адвокат, или учител. Но това обикновено е желанието на родителя за неговото дете, или мечтата на самия родител когато той е бил малко дете и е искал да стане лекар, учител, адвокат, но нещо му е попречило да стане такъв, какъвто е мечтал. И сега иска да осъществи мечтата си чрез детето си. В този случай родителят изобщо не се интересува дали и детето му иска това. И така подменя неговите желания със своите собствени желания. И когато един родител те убеждава, че това което ти чувстваш и искаш не е важно, че не трябва да се съобразяваш с това, което ти казват твоите емоции и че това, което наистина има значение е да се съобразяваш с мненията, правилата и убежденията на твоите родители и другите възрастни – не е чудно, че се ражда вътрешен бунт. И този вътрешен бунт се проявява по различен начин при различните деца.
Впечатли ме вашата игра „Юмрукът“, в която включвате децата по време на обученията. Разкажете за нея и за какво е знак тя, какви изводи правите след нейния край?
Играта с деца „Юмрукът“ е много показателна за начина на възприемане на света около нас, за начина по който общуваме с другите още от деца. Но отново ми се иска да акцентирам върху това, че ние възрастните сме отговорни за емоционалното и психическо здраве на децата.
Какво представлява тази игра? Разпределяме децата по двойки. Едното от децата трябва да вдигне ръката си и да свие дланта си в юмрук. Задачата на другото дете е да намери начин да отвори дланта на първото дете. След около две минути спираме играта и дискутираме. Питаме дали са успели да отворят юмрука, как се е случило това, лесно или трудно е било. В 98 % от случаите децата опитват да отворят юмрука със сила или манипулация. Почти никой не се замисля, че би могъл просто да помоли партньора си да отвори ръка. Давайки този пример много ми се иска да се замислим на какво учим нашите деца и какви послания им даваме. Какво говори това за насилието в двойката, семейството, обществото ? Защо толкова много хора се опитват да разрешат проблемите физически, или със заплахи, манипулации, обиди? Защо всеки ден в новините има случаи на насилие и агресия? Кой е отговорен да това? Държавата ли или това зависи и от нас самите?
*Силвия Димитрова има инженерно образование от Техническия университет в София, магистър е по психодинамично консултиране и психотерапия от Нов български университет. Изучавала е EMDR психотерапия към EMDR Europe Association, EMDR – Ссертификационна програма. Преминала е обучение по психодрама и група за собствен опит към Института по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг“. В момента е курсист следдипломна квалификация „Психологични интервенции при рисково и девиантно поведение“въвВарненския свободен университет. Председател е на сдружение „Знание, успех, промяна“- град Дупница с клон в град Благоевград.
Автор е на книгата „Часовниковата кула“.
