Половината българи са твърдо против ваксините срещу Ковид-19. А близо 37% казват, че ще изчакат и ще се ваксинират на по-късен етап. Защо? Какъв е проблемът? От Веселин Стойнев.
В България ваксините срещу коронавируса са малко, но и желаещите да се ваксинират не са много. Според национални представителни проучвания на „Галъп“ и „Алфа Рисърч“, половината българи категорично не желаят да се ваксинират. Нищо чудно, когато някой ден разполагаме с много ваксини, да се наложи да ги изхвърляме.
Но не сме сами. Почти половината французи през декември са били твърдо против ваксините срещу Ковид-19, както и близо една трета от германците. Социолозите от „Галъп“ твърдят, че България е на средни места в Европа по отрицание на ваксините, близо до много други източноевропейци. Според „Алфа Рисърч“, в България са се ваксинирали вече 1,5%, а сред останалите твърдите застъпници за ваксините – хората, които искат възможно най-бързо да се ваксинират – са под 10% (при 14% през декември), изчакващите да се ваксинират на по-късен етап са близо 37%.
Една трета вече са изкарали Ковид-19. Затова ли не искат ваксина?
Според изследователите от „Галъп“, една трета от населението вече е преболедувало вируса – от безсимптомно до тежко, поради което е нормално да не иска да се ваксинира или да изчаква. За социолозите от „Алфа Рисърч“ пък организацията и комуникацията, свързани с имунизационната кампания, са слаби и това води до отлив на желаещи да се имунизират.
Тези хипотези са убедителни, но едва ли изясняват напълно защо толкова много българи са резервирани към ваксините. А преди по-малко от година ваксините се чакаха като панацея, без изобщо да има големи надежди, че ще се появят толкова скоро и с такова разнообразие.
Може би една от предпоставките за имунизационната неохота е, че свикнахме да живеем с вируса, овсекидневихме го, както се казва на социологически език. За пандемията се говори от сутрин до вечер както в публичната, така и в частната сфера. Ковид-19 вече не е нещо сакрално и непознато, а опитомено и дори втръснало; първичният панически страх е заменен от неизбежна, но преодолима заплаха. За сравнение, войниците, обстрелвани за пръв път на фронта, се стряскат от всеки избухнал снаряд, но с времето сетивата и психиката им свикват и реакцията им е овладяна. Ваксината пък вече не е манна небесна, каквато щеше да е, ако я имаше през април миналата година – към нея вече може да се подхожда пресметливо.
Неин ред е да бъде овсекидневена и опитомена. За целта първо трябва да паднат неизвестните – наистина ли е много ефективна и напълно ли е безопасна. После на кантара на полезността от медикамента може да има разсъждения от рода – аз съм нулева кръвна група, при която, нали е най-защитена, ако ме пипне ковидът, ще го изкарам като грип, за какво ми е ваксина, която кой знае какво може да ми отключи. Или – ще се ваксинирам, за да отида на море в Гърция, че май готвят имунни паспорти, но иначе нямам нужда. В пресметливата рационализация влиза и самото разнообразие от ваксини – защо тогава да не изчакам да видя коя е най-най добра и да е достъпна у нас. А може да изчакам да се появят и други ваксини, което отлага още повече избора ми.
Тази рационална калкулация обаче е трудна до невъзможност в условията си. От една страна, информацията е море – стига да имаш време и да поназнайваш чужд език, за да ползваш повече източници в интернет. Сега не е като при социализма – навремето нямаше къде да се информираш подробно, хеле пък да чуеш критично мнение, а и нямаше особен смисъл, защото и без това никой не те питаше искаш ли, не искаш ли – ваксинираха наред. А днес не само не можеш да обхванеш изобилието от информация, но тя е и несигурна. Едно, че демократичният достъп до нея и неограничената свобода на мненията принизяват и дори декласират авторитетите, друго, че тези авторитети – учени, лекари, сами се детронират в очите на редовия потребител на информация, като често застават на противоположни позиции или не твърдят нищо с абсолютна сигурност.
Така изборът в крайна сметка зависи от образоваността и умението за критично отсяване и обработка на информацията, но в повечето случаи – поради когнитивни дефицити – той е плод на интуиция, симпатия или на последното прието за вярно мнение. А онези, които не успяват, чак до девиантност, да понесат необятния и противоречив информационен свят, го смаляват и подреждат по най-вулгарен начин – например с вярването, че чрез ваксините ще бъдат чипирани.
Можем ли да контролираме всички рискове?
Да се ваксинираш или не? И ако да – кога и с каква ваксина? Този избор всъщност е привидно рационален и за хора със сериозни когнитивни активи. И те като всички живеят в свят на всевъзможни рискове и се мъчат да ги управляват в кръгова отбрана. И те, уж по-рационално, свиват света до смилаеми размери, не смогвайки да приоритизират опциите, които изскачат от тях: няма да позволя да вземат антигенен тест на детето ми, защото за пробата се бърка твърде дълбоко в носа и това може да е болезнено за него; няма да ползвам ваксина от второ поколение, защото дори да е сигурна срещу ковида, утре може да ми причини евентуално рак.
В желанието си да изтрият всички рискове от живота си като в компютърна игра, този тип хора превръщат екзистенциалния си страх от рискове в най-големия риск в живота си. Пропускат да елиминират или контролират съвсем обозрими рискове, като поставят редом до тях напълно хипотетични заплахи. Така те са само на ръка разстояние от онези, които като безпомощни хуманоиди, захвърлени в скрапа на цивилизацията, смятат, че целта на ваксинирането е чипирането на населението.
Всъщност проблемът с разсъдъка – и при едните, които го нямат много, и при другите, при които той дори е в повече, идва от липсата на смирение. Както и от забрава на основните ни ориентири – постоянното питане за смисъла на живота и за това докъде могат да стигнат границите на човешката природа. На езика на ковидния дневен ред това означава – можем ли да живеем смислено и щастливо, без да се реем хазартно по течението на рисковете, но и без да си въобразяваме, че можем да управляваме всички възможни рискове.
