Организирането и стимулирането на взаимодействието между детската градина и семейството е от изключително значение, защото:
– семейните отношения и семейното възпитание са част от обществения живот и се влияят от социално-икономическите промени;
– семейството се явява важен възпитателен институт, а майката и бащата – естествени учители на своите деца. Родителите въздействат върху развитието на детската личност със своите знания, система от ценности и модели на поведение. В семейството се осъществява първоначално практическо овладяване на морала и на правилата, регулиращи човешкото общество;
– огромно е значението на родителската любов и на емоционалната връзка между родители и деца. Семейната атмосфера в най-голяма степен благоприятства интелектуалното и духовното обогатяване на личността, съдейства за развитието на самосъзнанието и самовъзприятието на малкото дете.
Очевидно е, че индивидуализирането и оптимизирането на педагогическото взаимодействие е невъзможно без информация за:
– структората и съдържанието на семейните отношения и статуса на детето в семейството;
– семейната атмосфера и емоционалното благополучие на детето у дома;
– особеностите на семейната култура, етническата принадлежност и професионалната реализация на родителите;
– доминиращ тип на възпитание в семейството;
– ниво на знания и умения, проявени интереси и способности на детето до постъпването му в детската градина;
– здравословна състояние на детето;
– предпочитани и непредпочитани храни…
Всичко това налага необходимостта от търсене на нови начини за постоянни и ефективни контакти с близките на детето (важно е да се отбележи, че понятието семейство трябва да се разглежда по-широко от традиционното майка-баща-дете).
Традиционният подход е подпомагане на семейството във възпитанието на децата чрез педагогическа просвета на родителите. Такава постановка на проблема автоматически регламентира отношенията между педагози и родители като отношения между знаещи и можещи, от една страна, и некомпетентни и безпомощни, от друга страна. Очевидна е пасивната роля, която се отрежда на най-близките на детето посещаващо детската градина, спрямо тази на неговите учители.
Успехът на всяка възпитателна програма до голяма степен зависи от приобщаването на родителите към живота в детската градина на основата на партньорство и сътрудничество.
Това означава да се привлече и признае помощта на родителите като непосредствени участници в ежедневието на детската градина. Не става дума за т.нар. открити дни за посещения, празненства или родителски срещи. Тези форми на работа, разбира се, имат своето значение, но ефектът им може многокранто да се увеличи, ако от зрители близките на детето се превърнат в помощници на педагога, ако получаващи информация те самите станат източник на идеи, знания, опит.
Най-добрият начин за оказване подкрепа на детето и родителите му е разбирането за неповторимата ситуация в семейството и непрекъснатото сътрудничество с него. При наличие на ефективно взаимодействие възрастните – родители и педагози – взаимно и ползотворно се влияят и допълват в изпълнение на своите социални роли и функции, което носи много положителни моменти. Ето и най-важните от тях:
За детето:
– облекчава се адаптацията при прехода от домашна обстановка към условията в детската градина;
– засилва се чувството за сигурност и за емоционален комфорт;
– стимулира се активността и индивидуалната изява;
– компенсира се дефицитът от общуване с работещи родители;
– засилва се мъжкото присъствие в детската градина (татковците)
– обогатява се социалния опит…
За родителите:
– разбират по-добре своите деца, сравнявайки ги с връстниците им;
– овладяват конкретни способи за общуване с децата в разнообразни дейности;
– приемат от нова позиция работата на педагога, нараства доверието към него;
– опознават съдържанието на педагагическия процес и на ежедневието в детската градина;
– повишават своята педагогическа компетентност и я пренасят в къщи;
– разчупват закостенели стереотипи за семейното възпитание;
– обменят информация не само с педагога, но и помежду си;
– добиват по-голямо самочувствие като особено важни възпитатели на всоите деца;
– укрепват родителската общност като важна институция…
За педагога:
– използват идеите, знанията и професионалния опит на родителите за обогатяване на живота в групата;
– стимулиран е в търсенето и прилагането на различни стратегии (формални и неформални) за общуване с родители и с техните деца;
– разбира по-добре децата, опознавайки близките им;
– осъществява взаимен обмен на информация с родителите за индивидуалните особености на всяко дете;
– използва непосредствената помощ на родителите в педагогическия процес;
– разчита на съдействието на родителите при възникнали инциденти, проблеми…
Непрекъснатото сътрудничество и взаимният обмен на информация с родителите е възможен, ако педагогът умее:
– ефективно да говори
– ефективно да слуша
– да бъде позитивен
А това означава високо ниво на комуникативни умения, гъвкаво използване на разнообразни способи за общуване, отчитане на чувствата, преживяванията и очакванията изразени (или замаскирани) в поведението на родителите.
За постигането на тази цел е важно още в началните етапи на педагогическата практика да се опита:
– да се проучат различни модели на семейни отношения и тяхното влияние върху поведението на децата (чрез наблюдения на игри, анализ на детски рисунки и разкази, беседи и анкети с деца , родители, учители…);
– да се изпробват и оценят ефективността на различни модели за общуване с деца и родители с оглед доминиращия емоционален тон (доброжелателност и уважение, разбиране и съпричастност, лична ангажираност в обръщенията, изискванията, оценките…);
– обмисляне и прилагане конкретни подходи за неформални контакти с определена цел (събиране на първоначална информация за ново дете, обсъждане на възникнал инцидент, преодоляване на фрустрационна реакция на родител, стимулиране интереса на родители към различни детски дейности и т.н.).
Всичко това е много важно както за родителите, кака и за педагозите, но най-вече за децата.
