Май. Това е най-любимият месец през годината, защото именно с настъпването на пролетните майски дни, природата с най-бързи и уверени крачки сътворява с пребогато въображение вълшебното изкуство на събудения живот. Даже, когато понякога слънцето напуска сцената на небесното пространство, отстъпвайки на бурната игра на буреносните облаци; или даже когато човек осъзнавайки бедствията на места, които причиняват климатичните промени, го лишават oт дом, отдалечават го често завинаги от семейство, както стана след земетресението в Непал, но не го лишават от надежда. Той осъзнава сам фактът, че щом е оцелял след разрухата, само по себе си е мъничка радост и едва след това е огромно страдание; че мъничката надежда е по-силна от огромната скръб и именно това човешко качество отново ще го изправи на крака.
Месец май е на надеждата, но преди всичко е месец на възкръсналия живот – дори бих си позволил да напиша междувременно след великденските празници и след като Благодатният огън отново слезе на земята. На възкръсналия живот е, наистина. Колко си красив месец май…
Е, с подобни патосни епитети звуча някак прекалено превъзнесено и сигурно малко изкуствено, но пък в картината навън, погледнете навън…! И ще видите как няма нищо преувеличено, само красотата е такава и най-хубавото е, че тя все пак е реална. Тази реална красота, в която няма бедствие, а само някакъв чуден ред…
Ето защо сега през май бих искал да напиша: животът и красотата са синоними.
Въпреки това, като стана въпрос за климатични промени, у нас последните няколко години, макар и с различни мащаби, също си припомнихме, че този ред не е непоклатим, (или с разместването, просто си го възвръща), както и ние не сме богопомазан народ, а като всички останали народи, които не сме застраховани от нищо. Продължават редица региони в страната да се опасяват да не изпитат отново тежестта на наводнения от проливните пролетни дъждове, каквито се случиха последните години. Ако все пак си позволим да преглътнем тази истина за момент, ще признаем колко хубав месец е майският независимо всичко. Дори и в България, дори и с минимална заплата от сто и седемдесет и пет евро. Ако не бяха медиите. Не! Ако не бяха трагедиите, които отразяват, защото те са огледало за тях.
Красотата и животът през месец май не си почиват, за разлика от политическия елит, който не си почива единствено в ежечасовите си популизми, хвърлени на народа от телевизионните камери, излъчвайки осанката на смешни костюмирани балкански скараджии, зад скритото под саката и панталоните явно чревоугодничество, преялите от власт. Е, всички си мечтаем за мига, когато българското общество ще достигне връх в политическата си култура, който да му позволи да избира не черната овца от стадото черни овци, а кучето си водач, но и това е някак авторитарно. В демокрацията всички са част от управлението на държавата, но за някои от тях това е доходоносна професия, а за други – морален дълг.
Красотата и животът бързо раззеленяват клоните на дърветата и буквално за часове короните им бухват в листа, докато цветята пускат цветове и благоухание, а птичките пеят песните си неуморно една подир друга. Сякаш цяла зима са ги репетирали и сега се състезават нетърпеливо коя по-сетне да покаже какво е сътворила. Мелодиите им галят ухото мигновено с отваряне на прозорците или при разходка в парка, дори в този момент, докато се лутаме в различни размисли.
Птичките са добър психологически изцелител. С чуруликането им можеш лесно да заглушиш вибратото на популистките крещящи в пълния и в преносния смисъл на думата гласове, все едно притежаваш дистанционно в съзнанието си. Но има нещо много по-притеснително, което се случва насред почти райската майска градина. Да, става дума за криминалните хроники, в които последните седмици прави силно впечатление нещо още по-плашещо, като ги направиш събирателен образ става тревожно осезателно. Символиката на пролетта, произлизаща от това, че животът побеждава и винаги отново се ражда, дори след най-тежката зима, очевидно не е практически издържана в спектъра на внимание изразена в по-долните редове. И колкото външният свят да си прилича с вътрешния човешки всемир, явно сме принудени да признаем, че нямат нищо общо помежду си. Еразъм Ротердамски е казал: „Поразителна е мъдростта на природата, която при такова безкрайно разнообразие е успяла да балансира всичко.“ Нещо което не винаги постига човекът, търсейки хармонията в себе си, даже когато го наказва, защото е кривнал от правилната пътека, в която се е подвизавал умът му. А наказанието е разумната мярка, чрез която сам да осъзнае грешките си. И в този прекрасен месец май красотата не е в състояние да пречупи лошото в нас и да ни научи да се радваме на малките неща. Тук не става дума за обичайното ни чувство на неудовлетвореност. Ние просто не се запитваме защо е така, а само търсим някой друг в ролята на виновник с маска или даже без самоличност да поеме товара на собствената вина за ставащото и да изчезне заедно с нея, крадецът му с крадец. Разбира се отново анонимно, искам да кажа – незнайно никому къде, за да не се върне сама при нас, запомняйки обратния път. С две думи казано: готови сме само и само да се излъжем, да си затворим очите за живота ни и за природата ни. Но за съжаление никой не желае да открадне товара на собствените ни негативни заслуги. Не можем просто да се изключим от факта, че освен личен живот, ние по един или друг начин допринасяме за обществения живот в страната.
Всичко започна с момченце, напъхано в куфар. Мъртвото му телце престоява повече от месец, преди да бъде открито и понеже към днешна дата вече е уличен убиецът му, се сетиха пак за него. Новинарските емисии мевдувременно прегряха от нови репортажи, разнищващи подробности около нови трагедии, разказващи за нечовешки нови насилия над деца.
Защо една медицинска сестра ще удря с юмруци беззащитно няколко дневно бебенце в кревата и ще се опита да го убие? Защо дни след това, майка нанася побой над своята собствена двугодишна дъщеричка, предизвиквайки опасност за живота му? А по-късно ни беше сервирана историята с разчленената четиригодишна Ани, сготвена с ориз и картофи от баща си! Само за месец се изнесоха пред обществеността цели няколко случая на насилие срещу деца и междувременно още десетки ни показаха от ефира на „Нова Телевизия” репортери на „Господари от ефира” разгласящи необоснована жестокост упражнена върху животни.
Това само по себе си поставя някакви въпроси, които очакват някакви отговори. За обществото. За нас.
Преди две седмици при изгасена камера и микрофон лично аз станах свидетел как някакъв човек казва на репортер на Господарите, оплаквайки се с нотка ярост в гласа: „Какво се занимавате с някакви си животни, защо не помислите за хората?!” Не съм аз този, който да влиза в ролята на защитник на предаването. Същият ден друго повече ме втрещи. При сигнала подаден от четиринадесетгодишно момче за един изтезаван кон, собственост на цигани, общински представител на едно малко южно градче в България го увещаваше: „Защо се занимаваш с глупости, вместо да си играеш на двора?” Освен това го правеше невъзмутимо пред хората, които присъстваха там, вместо поне да си замълчи или да стори нещо по-значимо, да го потупа по рамото, например.
Е, аз бях сигурен, че в Благоевград поне такова нещо няма, имам предвид че никой не извършва гаври с животни, и веднъж си позволих гордо да го констатирам, до момента, когато един приятел ме попита ни в клин, ни в ръкав: „А ти бил ли си скоро в зоопарка?” Аз му отговорих, че не и замисляйки се за секунда, гласно си признах, че би било добре да отида. „Не ти и трябва!” – сряза ме отговорът му и иронично ме попита, махайки отегчено с ръка: „За какво ти е?!” „За да видя животните, как за какво!” Моят приятел почти ми се изсмя: „Но там вече няма животни! А и най-много да видиш някоя котка, с която си играе лъва.” „Котка ли?” – попитах го. „Да, циганите от махалата често пускат в клетката му някое улично коте, оставят го самичко в клетката на лъва и с жадно задоволство започват да чакат лъвът да го разкъса пред очите им.”
Винаги съм смятал, че насилието над деца и над животни притежава монетата с две лица на най-грозната осанка на човека и винаги съм се питал какво всъщност го подтиква към подобно необосновано с нищо насилие.
Дори във времена на военни действия, има повече уважение към противника. Знам че подписаната на 12 август 1949г. Женевска конвенция за някои е китайско писмо и поради това – не се зачита и в прекия, и в преносния си смисъл. И все пак тя е част от военното право, така да го кажем. В нея се твърди, че никога не се извършва насилие над военнопленник, тоест никога не се посяга към човек окован във вериги. Дори и да е направил най-гнусни жестокости. Човешкото достойнство го заслужава дори и най-върлият му противник. Естествено, до провеждане на законен съд, защото и достойнството е по заслуги, нали?
Днес няма военнопленници, а животопленници, които са длъжни навсякъде да осъзнават крехката му стойност и оковани във веригата му да се чувстват нему жертви, а на смъртта сами да се уповават за мили чада. Увеличаването броя на самоубийствата негласно сочи, че все повече питаят подобна вяра.
Не случайно написах в началото на текста, че животът и красотата могат да бъдат синоними. Ала в природата на човека тези две думи са много сериозно оцапани с катранено черна необоснована омраза. Да, понеже винаги съм смятал, че всяко нещо си има своето разбираемо обяснение, но изглежда трябва да повярваш във фантазии, за да приемеш, че в живота се е вклинила една пиявица смучеща красотата на човешкия род. Кой може да бъде този виновник?
Явно трябва да склоним фантазиите да ни завладеят и да си дадем наивно разбиране, откраднато от филми за подрастващи с вклинена в тях извънземна тематика, въпреки че, честно казано, предпочитам класическото европейско кино със своя неореализъм пред американската фантастика, без да отричам, че и двата стила си имат своята интелигентна публика.
Наистина ли извънземен разум се вклинява в човешки същества и отнемат животите на други? Подобни сценарии не веднъж е реализирало холивудското кино. Дадох този пример, защото причината за ужаса вероятно трябва да бъде някакъв дошъл отвъд разума, да бъде невидим, някакъв анонимен, някакъв който не познаваме, понеже друго обяснение не притежаваме и не сме в състояние да разберем. Отвъд анонимността е поне собствената ни душа, планета изтъкана от чувства и интелект. Ако бъдем като май, никога няма да пожелаем и една лоша мисъл в неизсъхващия си извор, напояващ пребогатата почва на живота.
Месец май: това е точно красота и живот! Само човешката жестокост е в състояние да го натъжи.
И въпреки това месец май ще забрави жертвите си, дори на най- беззащитните и невинните, защото злото в човека не умира със започването на живота и не се ражда с умирането му. Злото просто продължава, и в следващия месец, приемайки лицето на следващия му носител, но нека не забравяме: именно човекът е този, който сам и по собствено желание го захранва. Красотата се ражда за този, който има очи, дори когато не изглежда съвършена. Определено трябва да имаш очи, тоест смелост за красотата, понеже в днешни дни няма как да не бъде оцапана с кръв. Трябва да бъдеш храбър и дързък за красотата.
Подобно на онзи младеж на четиринадесет години, който се опълчи срещу градската управа и вдигна на крака заспалите зоо-защитници, за да спаси един кон с много тъжни очи, измъчван от своите собственици, докарали го до физическа изнемога дотам, че да не може да се изправи на четирите си крака.
Днешният ден (9 май) също е ден на красотата и на живота. Не на спора кой от двата дни е по-правилно да празнуваме. Денят на победата и Денят на Европа също е монета с две страни. Както има един израз: „В една война няма победители”. Но в тези празници, противостоящи си, всъщност няма никакво противоречие: заедно показват, че злото е побеждавано и ще продължи да бъде побеждавано.
Вл. Домозетски
09-май-2015
