На 27 април 1865 г. американският колесен пътнически параход „Султана” (SS Sultana) след взрив на един парен котел изгаря и потъва край Мемфис на река Мисисипи. Броят на загиналите надхвърля 1700 души, основно освободени от победените южняци военнопленници-северняци. Това корабокрушение и сега държи печалния рекорд по брой на жертвите в речния транспорт и се явява най-мащабната катастрофа през 19 век.
„Султана” е сравнително нов дървен колесен параход, построен в САЩ в корабостроителницата в Цинцинати на река Охайо през 1863 г. По онова време със своята водоизместимост от 1720 регистър тона той е считан за един от най-големите и разкошни параходи в страната. Изграден е с три палуби, на които има просторни салони, зали и каюти. Мощна парна машина му осигурява скорост от 23 км/час.
В началото на април 1865 г. щабът на генерал Улис Гранд издава заповед на „Султана” да бъдат натоварени в Уиксбърг военнопленници-северняци, които повече от 2 години са държани в лагери-затвори. Бившите пленници са много, а по Мисисипи извършват редовни рейсове само три оцелели парахода, сред които е и „Султана”
На капитан Мейсън е наредено да приеме на борда 2239 освободени пленници при конструктивно предвидени 276 каютни и 400 палубни пътници. Заедно с предварително качените 70 каютни пътници и с 85-членния екипажа параходът напуска Уиксбърг с 2394 души на борда, тоест с 3 пъти повече от допустимото.
Войникът Честър Бери (21 г.) пише в спомените си: „Когато се качихме на парахода, на неговите палуби цареше веселие като на сватба. Никога в живота си не съм виждал по-радостна тълпа, отколкото тези бедни гладни младежи. Повечето от тях дълго време са се намирали в плен, някои даже по две години. В щастливо очакване скоро да видят бащиния дом те не обръщаха внимание на тази страхотна теснотия. На долните палуби войниците лежаха плътно един до друг. Всеки имаше една заветна мечта – колкото се може по-бързо да се окаже у дома.”
„Султана” се отличава от другите пътнически параходи с особената конструкция на котлите. За тях не са пригодни пролетните води с голям примес от глина. На капитан Дж. Мейсън му се налага по настоятелните молби на главния механик Найт Уинтрингер почти във всяко пристанище по маршрута да продухва котлите.
Надвечер на 26 април „Султана” пристига в Мемфис. Продухват котлите и натоварват въглища, 24 тона захар в бъчви, десетина овце и 50 свине. В полунощ напускат пристанището на Мемфис и продължават пътя си нагоре по реката.
Нощта е тъмна и хладна. Зад щурвала застава самият Мейсън. След 2 часа му предстои да премине край обкръжените с многобройни плитчини острови, обозначени в лоцията като „Старата квачка с пиленцата”. Наносите може да ги забележи само опитен лоцман, добре познаващ тези места.
Вахта в машинното отделение носи вторият механик Клеменс. Него го безпокои десният котел, който в Нови Орлеан показва теч на вода.
Към два часа през нощта всички на парахода се потапят в сън. „Султана” преминава край неосветения пристан Теглеман, вече отминава първите острови на „Старата квачка с пиленцата”.
Часът е 2:40 часа на 27 април, корабът вече е на 8 мили нагоре от Мемфис. Тогава се взривява десният парен котел. Звукът е силен, но не гръмовен. Пробитите палуби рухват под тежестта на огромната маса човешки тела. Единият комин пада извън борда, но втората се стоварва напред на бака. Само след минута цялата средна част на парахода е обхваната от огън. Изцяло дървения кораб е лесна плячка за огъня.
Разрушенията на „Султана” са огромни. Огромна част от спящите войници загиват още в първите минути. Раздухвания от вятъра огън превръща кораба в гигантски факел, плаващ по реката: парната машина и левият котел не са пострадали и продължават да въртят гребните колела на парахода. Няма кой да спре машината, почти всички в котелното са загинали моментално.
Старшият механик Найт Уинтрингер пише в отчета си: „Отначало се вцепених от ужас. Изскочих нагоре и видят, че навсякъде наоколо плават хора. От всички страни до мен достигаше един вик: „Загасете огъня!” Пламъкът обаче непрекъснато се увеличаваше. Наоколо цареше страхотен хаос. Разбрах, че огънят ще ме застави да напусна палубата. Изкъртих от прозорец на някаква каюта дървена щора и скочих зад борда.”
Когато става взривът, наблизо няма други съдове. Ширината в тази част на реката достига 3 мили (5,5 км.). Малко по-надолу от пристана Теглеман на брега на реката се намира база на военния флот на Севера „Пикеринг”, като недалеч на котва е речният броненосец „Есекс”. Неговият вахтен началник мичман Ерншоу в два часа през нощта вижда преминаващия нагоре по реката ярко осветен голям колесен параход.
Мичманът не вижда самия взрив, тъй като се намира на долно ниво на броненосеца. Чувайки грохота, той изтичва на горната палуба и чука на вратата на каютата на командира лейтенант Бери. Долага, че близо до тях се е взривил голям колесен параход, виждат се искри в небето.
Бери веднага дава заповед да се подготвят лодките за спускане във вода. На пуснатия най-напред 8-гребен катер той потегля към местопроизшествието. Остават два часа до разсъмване, но времето е облачно и тъмно. Единствен ориентир са виковете на ранените и потъващи хора. Първите двама, качени на борда, умират от преохлаждане. После попадат и на живи хора.
Когато се отправят към форта „Пикеринг”, оттам ги посрещат със стрелба. Тя е по постоянна заповед на командира на форта полковник Капнър да се стреля по неизвестни лодки, тъй като южняшки плантатори продължават да водят партизански действия. Едва сутринта полковникът отменя заповедта си.
„Султана” се държи над водата още два часа. Когато отвътре прогаря обшивката по-ниско от ватерлинията, тя със страшно съскане сред кълба дим и пара се скрива под водата. Тогава затихват и последните викове на хора, опитващи се намерят спасение на борда й.
Броят на загиналите при катастрофата на „Султана”, убити при взрива, загинали в огъня, потънали и изчезнали безследно по първоначални данни се оказват 1653 души. От спасените 741 човека над 70 умират за седмица в болницата в Мемфис от изгаряния. Така общите жертви надминават 1700. От офицерите оцелява само старшият механик Найт Уинтрингер.
