Как преди век в Царство България умуваха по „календарския въпрос“. И кои са датите в които никой не е роден и нищо не се е случвало.
Дойде време да отбележим 100 години нов стил в България. Нищо че за това време той не е овехтял ни най-малко, все си е нов.
Остарял е изоставеният преди век „стар стил”. Именно него рядко си спомняме и често не разбираме.
„Нов стил” не е нашенско простовато име за Григорианския календар. Не, из Европа са му викали така още преди 3-4 века и съкратено са го изписвали NS.
Освен това у нас двете, сякаш разговорни, думички са заковани и в закон.
След оживени тридневни препирни в 17-ото народно събрание законът „За въвеждане Григориянския календар”* е приет на 14 март 1916 г., понеделник, и обнародван на 21 март. Промяната е описана в неговия член 1 (от общо шест):
„От първий априлъ, хилядо деветстотин и шестнадесета година, времеброението въ Царство България става по новия стилъ – Григориянския календаръ.
Денътъ тридесетъ и първий мартъ, хилядо деветстотин и шестнадесета година, остава последенъ денъ, броенъ по стария календаръ, и на следващия след него денъ веднага влиза в сила новиятъ съ дата четиринадесетий априлъ хилядо деветстотин и шестнадесета година, като начало на новото времеброение въ Царството.”
Един парадокс лъсва в самото начало – не е съумял законодателят да го избегне. Написал е „От първий априлъ” 1916-а и по този начин се е позовал на дата, каквато изобщо няма да има.
Съкратен април
И в действителност такава дата в България никога не е имало. Не е имало и 4, 7 или 10 април 1916 година. И абсолютно нищо не се случвало на 2 или 6 април.
Вероятно към 120 души у нас ще навършат 100 години през 2016-а. Но никой от тях не е роден на 8 април 1916 г., няма как да е роден тогава. Април в онази година започва с 14-о число.
Разбира се, пострадал е не само пролетният месец, а и цялата година.
В мотивите си към законопроекта кабинетът на Васил Радославов признава: „Преминаването от стария календар в новия ще причини една загуба от 13 дни, които ще трябва да се вземат от годината…“ * *
А един депутат открива даже шанс за икономии: «Вместо да плаща държавата разноски за 365 дена, тази година тя ще приключи бюджетното упражнение в 365 дена без 13».
Да припомним същността на промяната.
Има известна неточност в Юлианския календар, забележителна реформа, носеща името на римския държавник Юлий Цезар. Грубо казано, той изостава от „истинското“ време приблизително с три дни на 400 години.
Съвременният календар, прокаран от папа Григорий XIII през 1582 г., поправя нещата в две посоки. Първо, той мъничко „забавя времето“, лишавайки някои високосни години от техния 29 февруари. Това засяга само години с поне две нули накрая, такива, с които завършва век. При тях правото на допълнителен ден остава само за една от 4.
Там, където Григорианският календар е въведен веднага, високосна е 1600 г., но не и 1700, 1800 и 1900-на. Чак през 2000 г. имаше 29 февруари, ще го има и през 2400 г., но 2100 г., живот и здраве, ще си бъде от 365 дни.
Дни за наваксване
По- бие на очи друг „стълб” на тази реформа – да се навакса натрупаното преди нея закъснение на календара. Това вече е чисто административно дело; властта нарежда и се прескачат 10 дни, колкото са определили при първите стъпки на NS. Онези, които са си легнали в Рим на 4 октомври 1582 г., са се събудили на 15 октомври.
На страните, които по-късно са „купили” Григорианското броене, се е наложило да прескачат повече дни. Например за англичаните (през есента на 1752 г.) – 11 дни. През XIX век дните са вече 12, а през XX – 13.
Затова най-тежките боеве на Шипка – на 11 август 1877 г., по нов стил са на 23 август, докато календарната разлика при старта на Балканската война е с ден повече – 5 (18) октомври 1912-а.
Промяната не е дошла у нас като гръм от ясно небе. „Европейският” календар е обсъждан още в края на XIX век. През 1896-1897 г. тук идва да лобира за новия стил един италиански теолог. С негова помощ дори е съчинен законопроект – не съвсем официален, но все пак публикуван в списание.
Преди 100 години в парламента е споменат и «друг добър календарджия» – Балчо Нейков, който в началото на XX в. е бил много запален по реформата.
Около войните у нас се печатат и календари в двата стила, а и вестници често са излизали с по две дати – нашенска и „европейска”. Е, често са бъркали, давайки на новия стил различна преднина, от 6-7, та до 14 дни.
С наближаването на реформата, активно подготвяна през февруари 1916 г., „календарният въпрос” (или „календарският”) все по-често се мярка и в печата.
Така че посрещането на новия стил в България е колкото закъсняло, толкова и очаквано. Въпросът е само защо промяната е извършена насред зима, насред лоша зима, като помислим за несъмнените социално-икономически мъки в онова време.
„Днешната война стана причина…”
Съществено, ако не и най-важно основание за „новия стил”, е нуждата от по-гладко съгласуване на планове и действия между германските и българските войски.
Към онзи момент България е близо половин година в Първата световна война и фелдмаршал Аугуст фон Макензен вече е имал достатъчно впечатления, за да обобщи:
„Българите се бият добре, но както изглежда техните оперативни постижения не са на равнището на тактическите… Относно вземането на решения ние се стремим да оказваме въздействие посредством безжичния телеграф…”
Също от мемоарите на германския командващ на съюзните сили личи, че началото на 1916 г. е минало в трудна подготовка за настъпление към Солун. (То не е предприето, натежали са висши политически съображения.) Така или иначе, недоразумения в духа „нашата дата е тази, а при вас кой ден бяхте” са били нежелателни, особено по „безжичния телеграф”.
Най-вероятно германски натиск е подтикнал календарната реформа, а как и кога е прокаран, не се знае. Възможности да стигне той до „високите етажи” не са липсвали. На 5 януари 1916 г. е показната, но и делова среща на Фердинанд и кайзер Вилхелм в Ниш. Малко по-късно Фердинанд и Радославов посещават Берлин и Виена, и съответните главни квартири.
Тази страна на реформата на времето почти не е е споменавана, въпреки твърде острите дебати в НС, започнали на 10 март 1916-а. Един намек долавяме в словото на уважавания депутат Найден Команов, участник в Съединението:
„Трябва с прискърбие да констатирам, че днес правителството в тази реформа е жертва на няое друго влияние… Това, което правителството иска да извърши, не ще да е изцяло негова инициатива.»
На следващия ден пък прогерманският премиер Радославов, без да е провокиран, е сметнал за нужно да увери: „Не ставаме оръдие никому».
По-ясно се е изказал неизвестен журналист, който хем се съобразявал с цензурата, хем е държал да покаже, че нещичко знае. В авторитетния в. „Мир” на 27 февруари (стар стил) излиза уводната статия „Календарният въпрос”. Там четем:
„Не един път досега е повдигнат въпросът за изравнението на двата календара и досега не е могло да се дойде до едно практическо решение. Днешната война стана причина отново да се повдигне тоя въпрос. И това, което е твърде интересно, въпросът се повдига в средите и на двете воюющи страни едновременно. Когато у нас мислят и разсъждават по тоя въпрос, и в Русия се занимават с него.”
И авторът цитира „Таймс”, който препоръчва на британската съюзничка да възприеме Григорианския календар. (Но в Русия тази реформа налагат чак болшевиките, през зимата на 1918-а.)
Косвено, но любопитно потвърждение на тезата „войната стана причина” се явява във в. „Утро” от 16 февруари под заглавие «Григориянския календар в Турция», която тогава е в германския лагер. (Всъщност Турция окончателно си сменя «летоизчислението» чак от 1927 г.; за такава реформа в такава страна е била нужна новаторската воля на мъж като Ататюрк.)
Кога ще е Коледа
Също с Първата световна, но по друг начин, е свързано обяснението на Димо Казасов, политик и публицист, съвременник на събитията. В спомените си („Видяно и преживяно”, София, 1969) той пише:
„Календарната реформа се отлагаше, за да бъдат православните празници чествани в един и същ ден с македонците от Югославия. Но понеже през 1916 г. Македония беше вече освободена, това съображение губело, според политиците, своята стойност.”
Ала тъкмо за празниците депутатите така и не успяват да се разберат. Доводи и реплики хвърчат в различни посоки.
Един се застъпва за „най-скъпия национален празник» – 19 февруари (оцелял е, честваме го и днес, но вече като 3 март)
Друг се подиграва на социалистите, че „интернационално” празнували Първи май… на 18 април.
А най-горещи страсти и поне 3/4 от часовете разисквания са посветени на православните празници. Ябълка на раздора е член 6 от проекта, по който и „господските” празници „ще се празнуват на същите дати по новия стил, чрез което се поправя погрешността на Юлианския календар”.
Стефан Бобчев, много образован публицист и историк, бивш просветен министър, говори часове – и го слушат с интерес. Той е против цялата реформа и търси аргументи далеч в миналото:
«Този календар, юлиянски… у нас, в България е станал нещо като един национален календар. Той е донесен от светите равни апостоли Кирил и Методий и техните ученици… той е станал кръв от нашата кръв, плът от нашата плът…»
Все по-патетичен, Бобчев вижда в Григорианския календар страшни опасности:
«Когато българският войник, покрит със слава, прави обединението на България, ние ще направим едно разединение в тая България вътре, едно разединение в българската националност…»
«Нека православната българска църква бъде свободна, както са свободни всички други вероизповедания, не й отнемайте тая свобода…»
Други изказвания са по-елементарни и остри, особено когато от доводи за православието избликват конфликти между русофили и русофоби (а преди 100 г. сме във война с Русия).
В друго политическо пререкание министър възкликва: „Рисувате правителството, като че то е отворило борба на Синода на църквата! Колко им се иска на г-да опозиционерите това!… Е добре, ние нема да отворим война на духовенството, знайте това!»
Има и остроумни словесни престрелки.
Някой е загрижен, че духовниците «и да искат, не могат да приемат това, което е написано в този законопроект»… И забележителният юрист Йосиф Фаденхехт подмята: «Военно положение има сега – тя е лесна работа, комендантството ще я свърши.»
Комичното е, че ораторите един след друг се объркват, независимо че „по-голямата научност” също е мотив за реформата. Противоречат си дори министрите, не всеки от тях еднакво чете оспорвания и по-скоро мъгляв член 6 от проекта.
В даден момент Борис Вазов (най-младият брат на поета) се опитва да приземи дискусията:
«Кога ще се празнува Коледа и кога ще се празнува Гергьовден?»
И разяснението на министъра на правосъдието Христо И. Попов разсмива част от залата:
Всичко, както е било досега. Коледа ще се празнува на 25 декемврий по стар стил, то ще бъде 7 януарий нов стил, ще бъде в същия ден, както е турен сега в календара. То е същият ден, само че то е 25 декемврий, а ние ще го считаме 7 януарий. Св. Василий ще се празнува пак на на същия ден, на който е бил, 1 /14/ януарий, а Нова година ще се празнува на 1 януарий по новия стил… нищо няма да се измени…
Накрая, при второ четене (12 март 1916 г.) спорният текст отпада по предложение на Константин Хаджикалчов: „да изхвърлим 6-и член, за да може църквата да приеме сама новото леточисление”.
Така и става. Въпросът е оставен за изясняване от Министерския съвет с правилник, а църквата чак до 1968 г. се придържа към стария стил (както все още е в Сърбия и Русия). А около „новостилния разкол” в БПЦ се спори и в наши дни.
Приравняване
Сред официалните мотиви за реформата е, че тя „ще улесни нашите вносно-износни връзки”. Това не е сериозен довод – към онзи момент икономиката на България е дълбоко разстроена и работи почти изцяло за войната.
В мирния период 1908–1912 г. средното годишно производство на зърнени храни е около 2,5 млн. тона, през 1916 г. е едва 1,85 млн. тона. А доколкото е останал износ, той е в ръцете на едри спекуланти и корумпирани политици.
Тези данни знаем от статистика и история, но „вносно – износният” довод не е минавал и преди 100 години. «Нашите търговци, които трябва да кореспондират с фабрики или търговци в чужбина – казва депутатът Гиргинов, – си служат с датите по нов стил, значи по григориянския календар никакви особени пречки не е имало…»
Също той поставя под въпрос друг аргумент на управляващите, който днес бихме нарекли „цивилизационен избор”.
Действително в правителствените мотиви към законопроекта се казва (основателно): „Григорианският календар полека-лека се възприе от всички по-просветени държави и народи…”
В дебатите Гиргинов казва (и никой не го прекъсва): „Календарното приравняване (към Запада) е само едно външно приравняване, само едно хвърляне на прах в очите на обществото…»
Извън въпроса за православните празници самото «времеброение” не е вълнувало депутатите кой знае колко. И „Григорианската” дискусия се разпростряла върху най-различни други теми: от античната история до цензурата и искането на левицата за отделяне на църквата от държавата, и от Възраждането до спекулата («да изнасяте жито, когато народът се храни с корени!»).
Цяла остра политическа реч съумява да вмъкне в календарните дебати тесният социалист Христо Кабакчиев: «Днес българският народ не се интересува толкова от летоизчислението, колкото от въпроса за хляба, за своето съществуване, за своето бъдеще…»
Прекъсван неведнъж, Кабакчиев завършва така:
«Ние заявяваме, че ще гласуваме за новия календар, обаче ние същевременно заявяваме, че най-същественото днес за българския народ е да знае кога ще сключите вие мир, мислите ли скоро да сключите мир.»
* * *
Що се отнася до самия тон на дебатите в парламента, впечатлението е двойнствено. От една страна тогава – въпреки военната ситуация – сякаш е царяла повече търпимост към чуждото мнение, отколкото в днешния парламент, а ораторите са били по-подготвени.
От друга страна, не са били рядкост репликите като „Глупец! Ти си глупец”, „Вие няма да ме учите да говоря”, „Тоя е за Карлуково, а не за Камарата”…
Излиза, че до днес новият стил не е обновил чак толкова българската политическа класа. Както и цивилизационният избор не смогна да я цивилизова достатъчно.
– – – – –
* Законът може да се види в интернет , където са се погрижили да го сканират и пуснат заедно със стенограма на по-голямата част от разискванията.
** Разликата от „фаталните” 13 дни, е неочаквано улеснение за страните, възприели Григорианския календар през XX век – те прескачат само дати, не се объркват и с дни от седмицата. През 1916 г. в България след четвъртък, 31 март, идва петък, 14 април. Чисто съвпадение (макар и забавно) е, че на 14 март (стар стил) е решено новият стил да започне на 14 април (нов стил).
