„Пътят не е лесен, но трудните пътища винаги водят до красиви места“
Здравка Парапунова от Добринище направи най-голямата стъпка в кариерата си досега, след като подписа с един от водещите клубове в Швейцарската женска Суперлига – „Раперсвил-Йона“. Това ще даде на младата българска футболистка възможност да се изправи срещу най-силните съперници в страната.
Парапунова вече е доказала качествата си както в австрийското първенство, така и с изявите си за българския национален отбор, превръщайки се в един от важните играчи на родния женски футбол. Подписът ѝ с швейцарския клуб е не просто личен успех, а и исторически момент за България, защото все по-малко наши състезателки достигат до най-високите нива на европейския футбол.
Но Здравка Парапунова е не само сърцат спортист, а и човек с голямо сърце. В родното ѝ Добринище всички я познават като добродушна, отзивчива и винаги готова да помогне. Точно тази човечност, съчетана с борбеността на терена, я прави толкова обичана както от съотборници, така и от приятели и съграждани.
В специално интервю за Blagoevgrad-News Парапунова споделя какво означава за нея тази стъпка, с какви трудности се е сблъсквала по пътя си и как вижда бъдещето на женския футбол у нас и по света.
-Как се стигна до подписа с Раперсвил-Йона и какви бяха първите ти емоции?
-Още към края на миналия сезон с мениджъра ми обсъждахме евентуален трансфер. Имаше интерес от няколко отбора от различни държави, но от „Раперсвил“ бяха най-настоятелни за привличането ми и така се стигна до идването ми тук.
-Какво знаеше за отбора преди трансфера и какво най-много те впечатли, когато пристигна там?
-Не знаех много за отбора, преди да получа оферта от тях. В края на юни пътувах за три дни до Швейцария, запознах се със спортния директор, треньорите, базата и част от отбора. Видях как протичат тренировките и през цялото време получавах огромно внимание именно от директора, който ясно и точно ми обясни какви са амбициите на клуба и какво ще се иска от мен. Бих казала, че това ме спечели.
-Какви цели си поставяш за първия си сезон в Швейцарската женска суперлига?
-На първо място целта ми е да съм здрава, защото в момента се възстановявам от лека контузия, която за съжаление няма да ми позволи да играя в първия мач от сезона в събота. Амбицията ми е да помогна максимално на отбора, да се представяме добре в мачовете и да достигнем плейофите – това е и целта на целия отбор.
– Игралa си в Австрия и в националния отбор – кои са най-важните уроци, които си взела от тези етапи?
-Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но бих казала, че научих следното – когато стигнеш до тези нива, реално се сблъскваш с по-големия футбол и осъзнаваш, че само талант не е достатъчен. Трябва всеки ден да се трудиш и бориш.
– Кой е най-паметният ти мач досега?
– Определено най-специалният момент е мачът с националния отбор срещу Португалия на Европейското първенство до 17 години, когато отбелязах първия в историята гол за България на европейски първенства. Това е миг, който никога няма да забравя.
– Какво значи за теб да представляваш България?
-Националният отбор е една мечта и тръпка, която изпитвам всеки път, когато съм част от него. Няма място, на което да се чувствам по-щастлива и горда – чувството е несравнимо.
– Какви разлики забелязваш между футбола в България, Австрия и Швейцария?
– За съжаление, разликата между футбола в България и този в чужбина е голяма. Изкарах два сезона и половина в Австрия и бих казала, че там футболът се развива доста и хората му обръщат голямо внимание. Терените, базите – всичко е устроено и осигурено. В България това напълно липсва. В Швейцария до момента наблюдавам изключително професионален подход и сериозни инвестиции в женския футбол.
– С какви трудности се сблъскваш като българка, която пробива в чужд футболен шампионат?
– Мисля, че всеки спортист, който играе в чужбина, независимо от националността си, има своите трудности. Най-често срещаната е адаптацията, но тя протича различно при всеки човек.
– Какво ти помага да запазиш мотивацията и фокуса си в тежките моменти?
– В тежките моменти си напомням защо съм тук. Казвам си, че това е само период, който ще премине. Мисля за близките и приятелите си, знам, че се гордеят с мен – и това ми дава сили да продължа.
– Женският футбол често е в сянката на мъжкия – усещала ли си подценяване или скептицизъм заради това, че си футболистка?
– Колкото и странно да звучи, никога не съм усещала подценяване заради пола си. Може би, защото като малка тренирах с момчета, а и до днес, когато съм в Добринище, играем с приятели на малки вратички. Никой от тях никога не ме е подценявал – напротив.
-Как реагираха близките и общността в Добринище, когато избра да се посветиш на футбола? Имаше ли негативни реакции?
– Хората в Добринище много ми се радват и ми дават положителна енергия. Особено сега, когато съм в чужбина – като се прибера, всеки ме пита как съм, как върви футболът, казват, че ме следят. Дори възрастните хора споделят, че четат за мен във вестниците. Всичко това ме прави щастлива и благодарна.
– Смяташ ли, че отношението към женския футбол у нас се променя и ако да – в каква посока?
– По-рано споделих, че изоставаме от футбола в чужбина, но в последните 2–3 години виждам положителна промяна. Водещите мъжки клубове у нас – Левски, ЦСКА, Ботев Пловдив – вече имат школи за девойки. В националния отбор също се работи на доста високо ниво. Стараят се да ни осигурят същите условия, каквито имат и другите национални отбори в Европа.
– Кой е най-трудният момент в кариерата ти, свързан с футбола – било то контузия, пропусната възможност или лична дилема?
– Най-трудният момент беше първото ми заминаване за чужбина. Пристигнах в Австрия и буквално си зададох въпроса: „Къде се намирам?“ – нова държава, нов език, нов начин на живот. В България имах активен социален живот, а там всичко се промени рязко. Не беше лесно, но това е рискът на професията.
– Имало ли е момент, в който си мислила да се откажеш? Какво те е накарало да продължиш?
– Доста пъти съм си задавала въпроса дали си струва това, което правя. Отстрани изглежда лесно – някои казват, че футболистите просто тичат след една топка и печелят пари. Но това изобщо не е така. Спортът ти дава много, но и ти взима много. Да си далеч от семейството, приятелите, дома си; в края на всеки сезон бъдещето ти да е неясно; да не знаеш къде ще те отведе футболът – това е голямо изпитание, което не се случва веднъж, за да свикнеш. Лишенията са много. Колкото по-високо вдигаш нивото, толкова повече трябва да се съобразяваш. Нужно е да водиш стриктен начин на живот, ако искаш да се представяш на най-добро ниво. Но аз сама съм избрала този път и той ми носи удоволствие, защото правя това, което обичам – да играя футбол. А винаги, когато се колебая, си спомням онова 4-годишно момиченце вътре в мен, което някога мечтаеше да стигне дотук.
– Какви промени според теб са нужни у нас, за да се развие женският футбол?
– Смятам, че в България трябва да се инвестира повече в женския футбол и в развитието на момичетата, защото, както казах, талантът е до време. У нас обаче много момичета, които се занимават с футбол, са принудени да работят и това им пречи да тренират на 100%.
– Какво би казала на момичетата в България, които мечтаят да тръгнат по твоя път?
– Бих казала на младите момичета, че пътят не е лесен, но трудните пътища винаги водят до красиви места. Трябва да се борят за целите и мечтите си, защото нищо в спорта и живота не идва даром.
– Кой е човекът, който най-много те е подкрепял в кариерата ти?
– Майка ми – тя винаги е до мен и подкрепя всяко мое решение.
– Какво обичаш да правиш извън терена – имаш ли хоби, което те зарежда?
– Извън терена обичам да прекарвам време с приятелите си. За съжаление, когато съм в чужбина, нямам тази възможност. Там обичам да се разхождам в свободното си време и да гледам филми.
– Къде се виждаш след 5 години?
– Бих искала да играя на още по-високо ниво. Ще дам всичко от себе си, за да достигна лимита на възможностите си, и ще видим къде ще ме отведе това в професионален план.
Здравка Парапунова е доказателство, че когато мечтата е достатъчно силна, няма пречки, които да спрат пътя ѝ. От малкото Добринище до големите европейски терени тя върви със същата страст – и към футбола, и към хората около себе си.
Нейният успех е не само лична победа, но и пример за всички млади момичета в България, че женският футбол може и трябва да има своето място на най-високо ниво.
За жителите на Добринище тя остава „нашето момиче“ – добродушна и земна. За съотборниците си е лидер и вдъхновение, а за българския спорт – едно от ярките имена, които тепърва ще носят поводи за гордост.
