31 декември! Отново се обръщам назад и се питам: Кога мина цяла една година? Разбира се, с доза тъга, но едновременно в добро разположение на духа.
Всъщност, като че ли, по-често възрастните хора се суетят около въпросите за отминалите години и начините по които те протичат, но нека да признаем, за които (възрастни) просто една и просто година е някаква си дреболия, нищо повече. Вместо това, предпочитат да изтъкнат от висотата на възрастта си и чрез обиграно ухажване с времето симпатични заключения, казвайки, често с въздишка, колкото и преправена, толкова и с доза на горчиво разочарование, било с различни думи, но винаги звучащи еднакво: Кога-мина-цял-един-живот… На първо лице въпросителни, а иначе носещи смисловото значение на отговор. Четирибуквен.
Сега… тяхното време не е отминало, за да си правят подобни заключения, но за съжаление биологията на човека има своят лимит и те са хората, които са най наясно с очевидния факт, че не сме присъстващи тук и сега безкрай. Имат разбирането, защото погледнато от границата на бройните им години, или, ако щеш, от възходящата линия на развитие, те са по-близо до смъртта, отколкото до раждането си. След като премине първата половина от живота си, човек го разбира, вече не единствено на подсъзнателно ниво. Още в училище в часовете по Биология ние учим, че човешкото тяло от мига на раждането си започва да остарява, но мнозина сме го забравили, някои дори не си го спомняме, тъй като именно в ученическа възраст никой не предполага, и не е нужно, че наистина един ден фактически ще се събуди с намалели сили и посивели коси.
Пиша това, с положителна нагласа, а не с тъга, защото вярвам, че всеки трябва да цени дните, с които разполага и да слуша възрастните. Дядо ми казва, че е редно младият човек да прави каквото му е на сърце, но преди да го стори, да чуе мнението на по-старите.
Надявам се всеки от вас да е чул какво му казва старата година, за да посрещне новата с радост и обич към себе си и заобикалящия го свят, не на последно място с благодарност, дори, ако позволиш, за дошлите заедно с нея нови предизвикателства, защото няма усилие, което да е напразно, опит, който да не е полезен.
Често се твърди, че всъщност време няма и не съществува. Ако е така, дните и месеците, годините и десетилетията са сън. Но преживян, с всичките му преимущества и загуби. И когато сънуваме, не изживяваме времето, защото то не съществува, освен на някакво абстрактно ниво.
В живота ние не бива да преставаме да губим представа за времето, дори то да не съществува. Не бива да сънуваме приживе живота си, а да го живеем с отворено сърце и разум.
В последния ден на старата година и на прага на първия ден от новата година, когато всеки е изпълнен с равносметка за миналото и надежда за бъдещето, пожелавам най-добросъвестно да усвоим умението да ценим всяка нова година, всеки нов подарен ден от нея, с който ни обгръща съдбата.
Именно по този повод с удоволствие публикувам цитат от романа на Ромен Ролан „Жан Кристоф”, книга Трета, Ада, който започва с този призив.
„Бъди благочестив пред изгряващият ден. Не мисли какво ще стане след година, след десет. Мисли за днес. Остави тези теории. Всички теории, нали разбираш, дори добродетелните, са лоши и глупави, те нанасят вреда. Не насилвай живота! Живей днес! Бъди благочестив към всеки ден. Обичай го, тачи го, главно не го мърси, не му пречи да цъфне. Обичай го дори когато е сив и тъжен като днес. Не се безпокой. Виж. Сега е зима. Всичко спи. Добрата земя ще се събуди. Достатъчно е да бъдеш плодороден като нея, бъди благочестив. Чакай. Ако си добър, всичко ще потръгне. Ако пък не си, ако си слаб, ако не успееш, е, добре, и така трябва да си щастлив. Навярно не можеш повече. Защо тогава ще искаш повече. Защо ще се огорчаваш за това, което не е по силите ти? Човек трябва да прави това, което може…“
