Медийната ситуация в България е известна на всички. Да я опишем като печална, би направило от нас непоправими оптимисти. Огромната част от медиите се ползват като „бухалки” за вкарване в правия път на един или друг. Фактите се преиначават, ако изобщо присъстват. Тенденциозното представяне на различните казуси създава абсолютно погрешна представа у публиката за реалната ситуация. Да не говорим за неясната собственост, скритото или явното отстояване на интересите на различни партийни и/ли икономически субекти.
Стигна се до там, че десетки журналисти, ако въобще могат да се нарекат по този начин, създават „неповторими“, „скандални“ , „шокиращи“ и прочее материалчета, на база взета информация от личният профил на някой в социалната мрежа. Най-често под „ударите“ на пишещите попадат лица от политическия живот или някои, които все пак имат някаква обществена роля.Доводите обикновенно са “ ми като си станал еди какъв си, трябва да си готов да ти ровят в личния живот“, е да ама не, поне според мен. Личният профил във FB все пак е личен, политиците и обществениците също имат право на личен живот. Пращането на прессъобщение с линк към стаус публикуван в личния профил е просто налудно. Точно за това има FB страница. Тя е публична и отразява, поне би трябвало да отразява, публичната дейност и интереси на даден политик (или партия), ако човек няма такава, то надали той иска личното му мнение, споделено в мрежата да попада в медиите.
И тук стигаме до въпроса за регулацията – откъдето тръгна и темата . В основата на предложението за промяна на изборния кодекс стои идеята за пресичане на „компроматите“ в интернет пространството. Философският въпрос обаче надхвърля изборите и търси отговор на това дали всяко изказване на дадена личност в интернет е медийно такова, щом може да достигне до хиляди. Така основното човешко право на свобода на изказ получава анекс гласящ: „… освен, ако някой може да те чуе“.
Далеч е от представите ми за обективност, а още по-малко за журналистика да разчиташ на „ровенето“ в личните профили на хората за да напишеш нещо. Ако един журналист е неспособен да открие и развие интересна и важна тема за своите потенциални читатели, то той определено трябва да смени професията си. По-лошото е обаче, че това се прави не само за броя на читателите, импресиите и кликовете, а за да бъде умишлено злепоставен определен човек. Дали ще го направиш , заради лични чувства към човека или, защото някой ти е платил да го сториш няма значение, важнното е че в този момент ти преставаш да бъдеш журналист.
В Етичния кодекс на българските медии са записани няколко много важни неща, които много от журналистите са забравили, но нека припомним все пак какво можем и какво не:
2. СЪБИРАНЕ И ПРЕДСТАВЯНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ
2.3.1 Уважаваме неприкосновеността на личния живот на всеки.
2.3.2 Ще избягваме публикуването на снимки и записи, направени извън обществените места, ако засегнатите лица не са съгласни.
2.3.5 Само особено важен обществен интерес може да оправдае намесата на медиите в личния и семейния живот.
2.3.6 Съгласно практиката на Европейския съд за правата на човека публичните лица се ползват с по-ниска степен на защита на личния живот и затова информация за техния личен живот може да бъде разкривана, но само когато се налага от обществения интерес.
Това са само няколко , но много важни точки, които смятам че трябва да спазва всеки, който има претнциите да бъде журналист. Когато обаче, чета „новини“ на базата на коментари от личния профил на някой, обиждащи или компроментиращи и то от други профили с неясна собственост, не виждам нищо етично, не виждам и изпълнена и една от изброените преди малко точки от Етичния кодекс на българските медии.
А хората, вашите читатели виждат същото и навярно мислят като мен, и да днес сте получили повече посещения, кликове и импресии на „статийките“ си, но сте загубили нещо много по-важно – уважението на колеги, читатели и оплютите / незаслужено/ хора.
