На 27 ноември 1919г. се подписва безспорно една от най-пагубните спогодби в цялата българска история, а именно – Ньойският договор.
В края на Първата световна война, българската държава има нещастието да е от страната на загубилите най-големия дотогава световен конфликт. Тя, както и останалите съюзници от Централните сили, е принудена да сключи договор, който предначертава бъдещето на Европа, договор, който поставя крайно жестоки клаузи върху победените страни и години по-късно дава отражението си върху целия свят.
В края на 1919г. българска делегация, начело с министър-председателя Александър Стамболийски е изпратена към Франция. Отношението на французите към пратениците е било като към военнопленници. Техния достъп до външния свят е бил изключително ограничен, като още с пристигането си в Париж на българите е било забранено да излизат от хотела, в който са настанени, без специално разрешение.
В предварителните заседания на комисията, която се занимава с българския въпрос става ясно, че страната ще пострада изключително сериозно заради участието си във войната. Мерките които „великите сили“ вземат се оказват твърде крайни. Самият президент на САЩ – Удро Уилсън, отявлено им се противопоставя и заявява, че подобно решение на проблема би довело само и единствено до втора световна война (така и става, през 1939г.). Той изготвя своите прословути „14 точки“, които обаче европейците не желаят да изпълнят. Това провокира и оттеглянето на Щатите от дипломатическата сцена на Европа.
Въпреки предупрежденията, победителките от Антантата продължават дейността си по изготвянето на договорите и към края на 1919г. Версайската система е изцяло завършена. На 19 септември условията за мир са връчени на министър-председателя Александър Стамболийски.
Те гласят следното: Според териториалните клаузи българската държава се лишава от Южна Добруджа в полза на Румъния. Западните покрайнини, които са с важно стратегическо значение – Царибродско, Босилеградско и Кулско минават под властта на Сърбо-Хърватско-Словенската държава. В полза на Гърция, България се лишава от голяма част от извоюваните през Балканската война територии, включващи цяла Беломорска Тракия.
Според финансовите клаузи държавата е задължена да изплати 2 250 000 златни франка репарации – сума непосилна за българското правителство по онова време. В срок от 5 години природните ресурси от мините край Перник трябва да се изнасят за КСХС (Кралство на сърби, хървати и словенци).
От военна гледна точка на българите е забранено да притежават тежки въоръжения, да притежават наборна армия, а професионалната войска е ограничена до 20 000 души. С течение на времето родните политици успяват да се договорят и за 10 000 жандармерсити и 3 000 души гранични войски.
Договорът е подписан официално на 27 ноември 1919г. от министър-председателя Стамболийски. Според някои източници, след подписването, лидерът на БЗНС счупил нарочно писалката си. Последиците от Ньойския договор се оказват пагубни за България. Те я повеждат по пътя на изключително тежка политическа криза. Вътрешната политика е изпълнена с репресии, политически убийства, въстания и кървави преврати. Години по-късно, споменът за трагедията от Ньой изиграва важна роля за политическите решения на цар Борис III. По време на Втората световна война, България отново застава зад своята предишна съюзничка – Германия. Можем да бъдем убедени, че състоянието на държавата – такова каквото е днес, с всички социални несправедливости до голяма степен се дължи именно на пагубната, лишена от какъвто и да било политически умисъл, Версайска система.
