Гузната съвест на България ѝ пречи да изрази ясна позиция срещу посегателствата над човешките права и демокрацията в други държави
В международните отношения много важен е принципът на реципрочност. Казано по-просто: Каквото повикало – такова се обадило. Да сте чули някога руски служител да се е възмутил от чекмеджето на българския премиер Бойко Борисов, което сконфузи Европа? Или поне да сте прочели нещо по темата в руски медии? Няма смисъл да търсите. Също така няма да намерите нищо и за къщата в Барселона. За Русия такива теми не съществуват, или както ми каза веднъж отиващият си руски посланик в София Анатолий Макаров – „въпроса за корупцията в България сме го оставили на Европейския съюз“.
У нас тече политическа разпра кой как е реагирал на ареста на руския опозиционер Алексей Навални и последвалите полицейски репресии срещу уличните демонстрации в негова подкрепа. Премиерът Бойко Борисов и външната министърка Екатерина Захариева се отчетоха с кратки постинги в социалните мрежи. На президента Румен Радев дори това му се стори прекомерно и се скри зад конституцията, която не му позволявала да изрази мнение за събития в чужда държава. В крайна сметка България не зае официална позиция за насилието над мирно протестиращите хора в Русия, защото Фейсбук и Туитър не са официални канали за контакти между държавите.
Но спорът между премиера и президента е встрани от главния въпрос, повдигнат от Алексей Навални –
в чийто център е президентът Владимир Путин. За него ли е строен кичозният свръх скъп дворец на брега на Черно море и ако не – кой е неговият собственик? Скандалът е толкова шумен, че принуди Путин, който избягва да назовава Навални по име, да излезе публично и да заяви: „Нищо от показаното в този филм не принадлежи на мен или на близките ми роднини. И никога не е принадлежало. Ни-ко-га!“ След което интересът към филма „Дворец за Путин: История на най-големия подкуп“ стана още по-голям и за един ден нарасна от 80 млн. на 91 млн. гледания. А след още три дни надмина 100 милиона.
Впрочем самият Навални не твърди във филма, че дворецът в Геленджик се води по документи на Путин. Даже посочва олигарсите, които са се нагърбили със задачата да създават впечатление, че е техен. Сюжетът много прилича на нашенската история с къщата в Барселона, за която испанската прокуратура разследва дали не е купена с пари, отклонени от българския премиер, а странично заможно лице самоотвержено твърди, че е негова. Приликите са налице, а разликата е в мащабите: къде е къща за няколко милиона и къде е дворец в стил рококо за повече от милиард. Трябва просто да си дадем сметка, че каквото става в Русия, същото откриваме и у нас, но в умален мащаб, защото България не е изобретателка на криминалния преход. Тя го заимства от късния съветски модел и го приложи според своите измерения. Като се абстрахираме, че в Русия всичко е фараонско в сравнение с България, откриваме, че двете държави следват една и съща логика на развитие. Властта е в ръцете на клептокрацията, която използва държавните богатства за свои нужди. Олигарсите са специално отгледана и отхранена порода, която претака държавните средства под закрилата на правоохранителните органи. Сливането им с властта личи ярко във факта, че дворецът в Геленджик се охранява от Федералната служба за сигурност, а не от частни охранители. Затова никой не може да се доближи до него по суша, въздух и море. Също като със сарая на Ахмед Доган в Росенец, където гавазиите на НСО се злепоставиха като държавни охранители на частен имот.
Днешните политически парвенюта, които
поради своята несменяемост се виждат в ролята на абсолютни монарси,
дори не си дават сметка, че някога дворците не са били разкошни жилища, а са имали държавни функции. Вярно е, че Луи ХIV е живеел във Версайския дворец, но той е имал вътре апартамент, както е имало и апартаменти за кралицата и неговите любовници. А самият дворец е изпълнявал публична функция да символизира властта и да респектира поданиците. В Русия днес се строи дворец на потайно място, за да може конкретно лице да се наслаждава на разкош. Деградацията на нравите е видима.
Лидерката на БСП Корнелия Нинова, която твърди, че ще се бори за премахване на сегашния корумпиран модел на управление в България, се изказа за вълненията в Русия по следния начин: „Това е вътрешен проблем на Русия. На г-н Навални трябва да се гарантират правата и честен съдебен процес. Оттам нататък зависи от съдебната система в Русия“. Ако тя наистина желае да промени нещо в България, трябва да знае, че разобличаването на корупцията на високо равнище е вътрешен проблем и за нашата страна. Можеше да изкаже поне принципна позиция, за да разберем от кои е, защото не е имало случай някое правителство в България да е разобличило корумпираните си предшественици. Ако дойде на власт, няма ли да замете следите на Борисов, както са правели нейните предшественици?
Да изразяваш принципна позиция за събитията в Русия е твърде рисковано. Руснаците си мълчат за корупцията в България, но ако бъдат предизвикани да си отворят устата,
могат да ни залеят с разкрития
Цялата ни политическа система може да рухне, защото е изграждана под грижовното им наблюдение. Затова в случаите, когато други държави се чувстват свободни да изразяват отношение към ставащото в Русия, България изпитва видима стеснителност. Проблемът не е в историческите чувства, които ни пречат да гледаме критично на руснаците, а в инстинкта за самосъхранение на българската политическа класа. Тя не може да сочи у другите собствените си кусури и затова предпочита да мълчи. Гузно.
