Огнян Минчев Политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.
Интервюто с Огнян Минчев е направено за „Дневник.бг“
Сбъдна ли се някое от очакванията Ви за 2020 г.? В какво се излъгахте?
– Очаквах някаква форма на политическа криза. През последната година на третия – почти пореден – мандат на Бойко Борисов можеше да се очакват различни опити за осуетяване на четвърти пореден мандат за ГЕРБ. Мащабът на политическата криза, която започна със „снимките от спалнята“ и с протестите през лятото беше повлиян от неочакваните обвинения срещу хазартния бос Васил Божков и – в дълбочина – от изострящите се вътрешни конфликти в българската олигархия. Тези конфликти отключиха натрупания в обществото протестен потенциал, свързан с представите за масирана корупция по върховете на властта, преминаваща всякакви граници на търпимост.
Излъгах се в очакванията си, че натрупващото се обществено напрежение ще доведе до възникване на нови и способни граждански и политически лидери, на гражданско и политическо движение, способно да предложи смислена алтернатива. Вместо това виждаме процъфтяване на поредните популистки инжинерингови проекти на олигархията, раздвижвани по сцената от наемници, заели поза на лидери.
Имаха ли смисъл протестите и постигнаха ли нещо?
– Всеки граждански протест – дори и най-слабият и най-некадърният, има смисъл поне с възможността да освободи големи групи от хора от натрупан страх, безнадеждност, инерция и от песимизъм, че промяна в държавата и обществото е въобще възможна. Протестите през 2020 г. започнаха с излизането на улицата на младото поколение от по-образовани и очакващи по-добро бъдеще граждани, за чиито амбиции статуквото е преграда и задънена улица.
За съжаление преобладаващата част от лидерите на протеста нямаха капацитета – интелектуален, организационен и стратегически – да превърнат този протестен импулс на младите поколения в добре насочена вълна на промяна. С отминаването на първоначалната надежда и еуфория нарастваща част от тези млади и образовани представители на средната класа поеха по своя път, заменени по улиците и площадите на София и други големи градове предимно от представители на маргинални групи от периферията на обществото. Остроумните лозунги и плакати бяха заменени с обикновени ругатни, протестът се насочи предимно към уличен вандализъм и очаквано започна да затихва.
Като цялостна оценка протестът проблематизира и извади на политическата сцена за пореден път проблема за корумпираното олигархично управление на българската държава, което повече от две десетилетия определя същността на фасадната демокрация в България.
За съжаление лидерите на протеста – по користни политически съображения – останаха на ниво „оставка на Борисов и Гешев“, но не посмяха да бръкнат в по-дълбоките и определящи етажи на олигархичната система в България. ДПС и контролът на Сарая върху икономиката и институционалната система на държавата бяха тема единствено за някои от лидерите на „Демократична България“. Олигархията – политическа и икономическа – се отърва с лека уплаха.
Как оценявате поведението на президента през изминалата година?
– През първите три години на своя мандат президентът бе в по-скоро пасивната позиция на човек, който се учи на един нов „занаят“ – на политическо лидерство. През този период той си създаде силни противници, направи доста грешки, прояви границите на политическото си дарование. През тази година той мина в настъпление. Отказа се от възможността да бъде посредник в конфликтите между обществото и държавата, излезе на площада и се опита да оглави протеста срещу настоящето управление.
Оценката за този негов опит да заеме активна позиция е по-скоро противоречива. Ролята на президента е посредническа – той не разполага нито с достатъчно властови правомощия, нито с институционална свобода да се реализира като алтернативен, опозиционен политически лидер.
Тази неизясненост, амбивалентност и противоречивост между статут – институционална роля, лична подготвеност за висок политически пост и желание за реализация като алтернативен лидер, повлияха върху крайния неуспех на Румен Радев да спечели от политическата криза и протестите през 2020 г. Неговият рейтинг остава най-висок в сравнителен план с този на другите представители на политическата класа, но това очевидно не е достатъчен трамплин за влиятелна и решаваща политическа позиция.
По време на протестите виждахме президента ту с вдигнат юмрук на водещ опозиционер, ту в глухо отсъствие от сцената. Неговата позиция бе разглеждана от общественото мнение ту като прелюдия към оглавяване на алтернативна политическа сила, ту като засилване за един успешен втори мандат. За нова политическа сила е вече късно – изборите чукат на вратата. Вторият мандат избледнява като възможност особено предвид трудните отношения с ръководството на партията, която го номинира за президент – БСП. Президентът изпраща 2020 г. в трудна за самия него неопределеност и уязвимост на политическата му позиция.
Коя е думата на 2020 според Вас?
– Пандемия – трудно е да бъдем оригинални…
Има ли позитивни ефекти от тази криза и какви са те?
– Позитивните ефекти са свързани с разтърсването на властовия връх, с осъзнаването на необходимостта от политическа алтернатива, както и с осъзнаването на факта, че достойна алтернатива засега не съществува. Това трябва да изпрати сигнал за тревога – тревога за едно бъдеще, за което не сме подготвени нито като граждани, нито като гражданско и политическо лидерство.
Как оценявате състоянието на гражданското общество?
– Оценявам го като тревожно. Както развитията, свързани с протестите, така и – още повече – с обществения дебат по повод на епидемията от ковид демонстрираха неспособност на обществото да се обедини около смислени цели, тревожно високо ниво на гражданско разделение и конфликт, силна зависимост на публичния дебат от фалшиви новини, конспиративно теории и от арогантни частни интереси с голям манипулативен потенциал.
Свидетели сме на значителна ерозия на способността на българското гражданство да поеме отговорно съдбата на българското общество и неговото бъдеще в собствените си ръце.
