Текст на Евгений Дайнов за Клуб Z
Да градиш еднопартийно управление върху чиновници е все едно да строиш хотел върху плажния пясък
Борисов постигна онова, което искаше. Цялата власт е събрана на едно място, законите вече не ограничават волята на властимащите, ефективна опозиция няма, управлява една партия, която изглежда вечна. В този тип модели в крайна сметка хората приемат, че не могат да сменят властта и гледат да се нагласят някак в нейните рамки.
Това е сторено. Защо тогава Борисов е толкова уплашен, а строените зад него на пресконференцията легиони на ГЕРБ гледат тъжно и обезверено?
Отговорът е ясен, поне в академичната литература, от има – няма 40 години. Еднопартийните, безалтернативно изглеждащи управления са изключително слаби именно, защото са еднопартийни и безалтернативни. Тяхната сила е и тяхната слабост. Това е и една от причините еднопартийните комунистически режими да се разпаднат толкова внезапно в края на 1989 година.
Ключът към разбирането на слабостта на еднопартийните модели е именно в това, че всички се опитват да се нагласят в техните рамки. Освен тях не остава нищо. Това означава, че всички спорове, дрязги, несъгласия, разделения и конфликти, налични в едно общество, се изсипват в управляващата партия. Като резултат, в нея се оформят макар под повърхността всякакви борещи се помежду си групички, фракции и съюзи, които постоянно променят своя личен състав. Всеки се опитва да пробута своя дневен ред и всеки, разбира се, дебне всекиго.
Точно тази природа на еднопартийните управления Борисов никога не успя да разбере. И затова днес, когато е в апогея на властта си, гледа недоумяващо, като ударен през лицето с мокър парцал: хем е всесилен, хем изглежда все по-слаб, докато почвата осезаемо се тресе под краката му.
Тази чисто структурна слабост на еднопартийните управление се подсилва и от това, че управляващата безалтернативна партия няма реална идеология. Тя не може да си позволи да има, тъй като в нея са намерили място всички. Избирайки каквато и да е идеология, такава партия би отблъснала мнозина от своите членове. А липсата на идеология означава липса на онази спойка, която да прави партията устойчива при кризи или да я прави способна, ако мине в опозиция, да се подготви за последваща изборна победа.
Единствената спойка на подобна партия е самата власт. Ако властта започне да ѝ се изплъзва, нейните членове започват да се оглеждат, накъде е тръгнала да се приплъзва: да не би някъде на хоризонта да се очертава следващата управляваща партия? А властта започва да се изплъзва в момента, в който масата хора престанат да вярват, че управляващата партия е вечна. С изтичането на властта от партията, в нея се оголват всички съперничещи си групички, които отчаяно се хващат за гушите. По-оправните бягат към друга партия.
Качеството на членската маса също не предполага нито устойчивост, нито гъвкавост. Обикновено безалтернативно изглеждащите партии се правят във властта. Техни членове стават естествено чиновниците. Те са обаче вътре, за да имат власт и облаги. Ако облагите започват да намаляват, лоялността на чиновниците отслабва.
В България това вече се е случвало. В края на 1989 година, когато масата хора престана да приема БКП насериозно, върхушката на БСП се разкри като сбор от борещи се – и мразещи се – групички. Когато СДС се превърна от коалиция в партия, управлението беше на Иван Костов, качен на премиерския пост от народна революция. Така рестартираният СДС се напълни естествено с чиновници. При първия полъх на проблеми тези чиновници се разбягаха към други властови центрове. Същото се случи на Сакскобурготски: възникнала във властта, НДСВ се разпадна на прах в момента, в който чиновниците припознаха Бойко Борисов като новата сила.
Сега това се случва на Борисов. Всички ония с опънатите физиономии и тъжните погледи, строени зад гърба му по време на пресконференцията, всъщност обмисляха един въпрос: А сега – накъде? Вероятно цяла нощ са въртели телефоните, за да се информират, накъде отплува властта и задава ли се някакъв нов Борисов, комуто овреме да пристанат. Или са търсили вътрешни съюзници, за да се сбият с вътрешните си врагове.
Да градиш еднопартийно управление върху чиновници е все едно да строиш хотел върху плажния пясък. Първата морска буря може да ти го разруши.
