Автор: Ваня Янева за Blagoevgrad-News
Сгушено в тихата прегръдка на Огражден планина, под необятния небосклон, скрито от вековни дъбове и вече полу-забравено от хората, се намира селото с най-святото име – Богородица. Само 8 души вече живеят тук, а са били стотици. 8 души и 8 храма – това е село Богородица.
Живописен път води до него, а началната ни точка е село Рибник, откъдето за около половин час, сред гледки, пълнещи душата и очите, стигаме до горе. Близо, но далече, забравено, но тук – за да ни напомня – село Богородица е обградено от цели осем храма – църкви и параклиси, и всеки от тях носи своята история.
Построен върху оборчище, първият параклис е „Света Петка“. Точно тук, приседнал на сянка, ни чака Ангел Янкулов – местен жител с много познания за историята на храмовете, който с удоволствие пое задачата да бъде наш екскурзовод. Ангел ни въведе в параклиса и ни показа запазения олтар от стар параклис, съществувал някога тук, преди да продължим към храма „Света Неделя“.
„Всяка година, на втория ден на Великден – в понеделник – тук се е събира цялото село. Всеки род има свое място и така жителите на Богородица идват заедно да почетат Възкресението на Божия Син“, сладкодумно ни разказва той. На мястото има кръстовище и оттук нататък пътищата са два – единият води към селото и още параклиси и църквата, другият – към параклис „Свети Илия“ в местността Илиндено.
Поемаме по него и стигаме до място с 360-градусова вълшебна гледка – докъдето поглед стигне, се извисяват Пирин, Беласица, Огражден и Славянка. Долу е Санданско-Петричкото поле, а оттук успяхме да видим цялата Кожух планина – най-малката планина в България. Не е случайно, че на най-високото място в местността Илиндено е бил разположен римски гарнизон и оттук е минавал пътят за Цариград.
Сега на това място баба Зоя Войнова и синовете ѝ са изградили храм с името на Свети Илия, в нивите на родителите ѝ. При поставяне на основите на храма, работниците попадат на древен храм, лежал в земята векове.
Там намират много артефакти: настолен кръст, който се отваря, и на две кедрови плочки са изобразени с дърворезба Рождество Христово и Възкресението. Храмът се посещава от много миряни всяка година на днешния ден – 20 юли, когато е и храмовият празник. За курбан се коли агне.
Тук камбаната е вързана за близкия дъб и под нейната звънка песен потегляме обратно към главния път, за да стигнем село Богородица. От пътя то се вижда като излязло от картичка на миналото – около четиридесет къщи и голям храм, на чийто покрив се чете „Исус е Господ“. Полюбувахме се на селото от птичи поглед и се спуснахме надолу, за да стигнем до храма. Той има наистина интересна история.
Преди повече от 150 години предприемчивото българско население търси разрешение от турците за построяване на нов храм в центъра на селото. Те не се противопоставят. Нещо повече – разрешението е дадено с ферман, лично подписан от султана.
Когато през 1884 година строежът е завършен със средства и доброволен труд от населението, турците не са очаквали, че църквата ще бъде трикорабна, масивна сграда, която не отговаря на техните изисквания – да не бъде по-висока от турчин на кон. Тогава решават да я съборят. Зографите разбират, че ще бутнат църквата, и предприемат отчаяни мерки – през късна нощ отиват и изографисват фес и фустанела върху иконата на Свети Георги Софийски. Когато на другия ден двама представители – турчин и грък – влизат в храма да го огледат, един от зографите им посочва иконата и казва, че тя е в прослава на Аллах. Тогава турчинът махва с ръка и отсича – „Да остане“. Така, във време, в което не е било позволено църквата да е по-голяма от турчин на кон, храмът „Свети Илия“ остава. Да пази и закриля българския народ.
Точно до църквата е и местното училище „Братя Миладинови“ – първоначално до 7-ми, а после до 4-ти клас. На първия етаж е имало кино и там са се правели вечеринките, а малко по-нагоре е селската фурна.
Стават ли чудеса тук? Стават. Пази ли Божията майка чедата си? Пази ги. Баба Зоя ни разказа как след една от войните всички села в околията дават жертви, само смелите мъже от Богородица се прибират живи и здрави. Един от тях си идва с осем куршума, разкъсали униформата му – по четири на всеки ръкав. Нито един от тях обаче не го е одраскал дори. Хората казват, че Богородица го върнала като знак, че осемте храма в околността пазят жителите на селото.
Храм с името на Божията Майка има в близост до селото. Още щом излизаме от Богородица, вдясно по стръмна пътека стигаме до него. Тук е и гробищният парк. Църквата е една от най-старите запазени в околията. Строена според правилата по турско, тя е вкопана в земята, със съвсем ниска порта и трябва да се превиеш на две, за да влезеш. Олтарът отзад е висок колкото човек. Камбаната и тук е на дървото, а пее ясно и звънко, сякаш е на метри високо в небето.
Под нея се намира старата селската чешма, а местността наричат Доката. Местният фолклор разказва, че навремето в Богородица живеела чудна хубавица – Ката. Когато ходели за вода, всички момци с менци искали да застанат до Ката хубавата. Оттам и името – Доката.
Високо над селото е последно построеният параклис – „Свети Мина“. Семейството на Диана и Христо Цветкови го издига наново на мястото на стара църква. Запазват размерите и основите на стария храм, а когато тръгват да копаят, вляво от входа откриват огромна делва. Легендата разказва, че когато българите събаряли храмовете си, за да не ги обезчестят турците, оставяли при входа по една делва, пълна с жълтици – който я намери, да вдигне храма наново. Тази е била празна, ограбена, но е останала – пазител на святото място.
8 храма пазят Богородица и Богородица пази тях: Света Петка, Света Неделя, Свети Илия, Свети Атанас, Свети Спас, Свети Мина, Света Богородица и църквата „Св. Илия“ в центъра на селото.
А село Богородица не е просто място. Тук стъпваш с вяра, дишаш със спокойствие и душата пее. То е храм само по себе си – свято място, в което името на Божията Майка не е случайност, а съдба. Осем храма, осем пламъка на вярата, пазят това кътче земя като жив щит, опънат между небето и човешката душа. Тук времето не бърза, тук думите се шепнат, а молитвите се носят с вятъра – от параклис до параклис, от поколение към поколение.
Богородица е светилище на тишината, на спомена, на божественото. Малко по население, голямо по дух. Свято – не само заради името, а заради хората, вярата и живата памет, която още трепти в камбаните, дърветата и старите зидове.
