„О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш но своя език? Или българите не са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история.”
Днес се навършват 256 години от написването на „История славянобългарска“ от атонския монах Паисий Хилендарски. Това е първото произведение на българската историография, написано в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760–1762 г.
Близо 370 години след падането на българската държава под османска власт величието на Първото и Второто българско царство е почти забравено. От монашеската килия на Паисий започва българското пробуждане, новият възход на идеята за държавност в съзнанието на народа ни.
Творбата на светогорския монах Паисий с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на робството българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. Българите са имали велика история и велики царе, но не са знаели за миналото си.
„История славянобългарска“ е преписвана и предавана като светиня от ръка на ръка, за да положи началото на българското Възраждане. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765).
Известни близо 70 исторически преписа на Паисиевата история. И днес ученици от различни краища на България преписват книгата на скромния монах.
На 200-годишнинета от нейното създаването – през 1962 г., Паисий Хилендарски е канонизиран за светец от Българската православна църква. В съзнанието на всички българи Паисий е увековечен и от одата на Иван Вазов, част от „Епопея на забравените“.
