„…И хвърлят се бесни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…“
Дълъг е пътят към Свободата. Българският народ знае това, защото го е извървял, извоювал я е, понесъл е 500 години робство на плещите си. И я е платил. С много кръв, с много смърти, със стотици хиляди посечени глави, със сълзи, с мъка, с безсилна саможертва, с децата си.. Платил е, за да ни има – мен, теб, всички.
Почти век и половина по – късно ние, децата на този народ, свеждаме глави пред паметта на всички загинали. Знае ли обаче съвременният българин пред какво се прекланя? Тържества, паради, цветя, химнът, безброй малки трибагреници в ръцете..
Поклон пред загиналите за нас или проформа на почит и хвръляне на прах в собствените ни очи, е почитането на Националния ни празник? Колко от нас усещат истинска гордост вътре в гърдите, колко от нас осъзнават тежката стойност на саможертвата…мъката на сираците, които никога вече няма да усетят бащина прегръдка, мисълта, с която майката изпраща детето си на смърт, чувството да се биеш с хидра, осъзнатата от опълченците истина, която Вазов увековечава – че „в едно да се бият живи и умрели“ е единственият път към Свободата, а изходът му дори не е сигурен.
Малко са истинските българи днес. Малко са хората, които знаят историята на народа ни, малко са онези, които в сърцето си се прекланят пред тази история. За повечето българи датата 3-ти март е просто още един почивен ден, в който могат да се наспят и който няма да се налага да отработват през уикенда. Ден, в който, при хубаво време, могат да изпият кафето си спокойно, защото не са на работа. Превърнахме един от малкото дни, в които си спомняме кои сме, просто в един почивен ден. От „смърт или свобода“ до „къде ти се пие кафе?“ има 139 години време. Не помним, не предаваме родовата памет на следващото поколение, то не знае защо българският трибагреник се развява и в очите му не блести гордост от цветовете на знамето. То чака. Да бъде отслужена панахидата за душите на загиналите, да свърши програмата, да се поднесат венците…и да отиде на кафе. Не осъзнава, че възможността да пие това кафе необезпокоявано, да ходи на училище, да пазарува, да живее, да диша свободно, е постигната с последни сили, с мъка и със смърт.
Затова трябва да научим децата си на историята си, да им покажем, че не е срамно да почетеш паметта на умрелите за теб – по-срамно е да не знаеш кой си, а най-страшно е да не ти пука. Защото народ, който не помни историята си и не почита безбройните подвизи на героите си, няма бъдеще и е обречен. 175 900 са робските дни на България. И още много ни чакат, ако не променим съзнанието си, мисленето си. Преди 139 години е имало кой да умре, за да ни има. Ала не умряха ли те напразно? И ще има ли кой да жертва себе си за народа си сега? Едва ли!
