На днешната дата, преди 112 години от васал на Османската империя България се превръща в независима държава. Този безпрецедентен акт на свободната воля на българския народ, става възможен цели 30 години след Руско-турската война от 1877-78 г. На 22 септември 1908 г. в черквата „Св. 40 мъченици” в старопрестолната столица Велико Търново княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на Независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава.
От тази велика за историята ни дата е изминал повече от век, но опазихме ли и оценихме ли независимостта на България и българите? Мисля, че не успяхме, нещо повече – много пъти се проваляхме в това отношение.
През всичките тези 112 години, независимостта на българите е загубвана частично или цялостно, за по-кратко или за по-дълго време. Ярък пример и болезнен за някои хора отпечатът е периодът на комунизма, когато се стига до там, независимостта да бъде напълно забравена, скрита може би в мислите на някои по-инакомислещи, но не изречена и не пожелана дълги години. Разказвали са ми, че под ръководството на Тодор Живков е подготвено най-голямото предателство спрямо мисълта, свободата и независимостта на поколения родолюбиви българи. За това свидетелстват освен разказите и историята:
На пленум на ЦК на БКП е взето решение България да стане 16 република на СССР. На 4 декември 1963 г. пленумът приема предложението на Тодор Живков за възможността България да стане 16-та република на СССР – чрез сливане. “Не от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни” се казва в продажния акт.
Ако само се замислим и сравним думите в двата документа, ще осъзнаем целия ужас на безвремието, което е настъпило след втория акт. По-ужасен е само фактът, че след 10 ноември 1989 г., независимостта като че ли, не се завръща у нас, или поне не такава, каквато ми се иска на мен, а вярвам и на много други сънародници.
Променят се само зависимостите. Идват едни също толкова страшни и тежки зависимости, както и преди 89 год., народът, а и държавата зависят от мафиотизиралите се вече казионни структури. Политическата власт се изражда в икономическа диктатура, в която думата имат тези, които разполагат с финансовия ресурс.
Надеждата идва, когато започват широко прокламираните промени за членството в ЕС и НАТО. И макар, че вече сме част и от двата съюза, оставаме с усещането, че нещо липсва, че независимостта ни все още е не е онова, което е било написано в Манифеста от 1908 год.
И проблемът не са единствено политиците, с което обичаме да оправдаваме собствената си латентност. Аз вярвам, че промяната започва от хората, от всеки един от нас и зависи само и единствено от желанията ни. Вместо това, през последните години, а вероятно и преди това, все си чакаме „спасителя“, някой дето „ще ни оправи“, а ние, които иначе сме изпаднали в летаргия, ще се събудим утре и ще ни потръгне.
Вярвам, че някои хора, все още гледат с носталгия назад, към комунизма, защото нали, тогава е имало един „спасител“, те не е трябвало да мислят, да се напрягат, да се опитват да променят нещо. Или пък, онова, което е било тогава е възпитало у някои българи робското мислене и очакването, че някой друг ще им свърши работата. Знам, ли? Не съм живяла в онова време и не знам дали съм права, или греша, но знам едно – светът върви напред и се развива, хората се променят и е дошло време да се отърсим от миналото и да градим бъдещето си, сами- всеки един от нас, или заедно….
Наложително е да осъзнаем нуждата от промяна, както и каква е реалността, а тя е ясна – не сме независими днес. Овластяваме шайки крадливи политици, които безцеремонно изсмукваха благата на държавата ни. Позволяваме им, да дерибействат години наред, „хранейки“ алчните им и ненаситни „тубаци“ с нашите данъци. Допуснахме, да изградят стройни и недосегаеми системи за купуване на гласове по избори, опорочавайки всички демократични принципи. Простихме им апартаментите, асансьорите, терасите и прочее, оставяйки ги да продължат личното си облагодетелстване, необезпокоявани от нито една институция или съд. А това е следствие, защото преди това им позволихме да овладеят съдебна ни система и да я поставят в своя услуга, обезличавайки изконните идеи на правото.
Стигнахме невъобразими дълбини, когато оставихме политици, спящи на „пачки“, с пищови на нощното шкафче, с къщи в Барселона, Дубай или на луната, да ни мъмрят сърдито от „джипки“, чието гориво сме платили. Когато позволихме, да имаме главен прокурор, който е известен с каскета си и кокошкарите, които гони по села и паланки, както и с това, че сред знаковите му дела, от преди да стане „главен“ има доста катастрофално провалени. Когато позволихме, проваленият шеф на КПКОНПИ , който стана по-известен с незаконната си тераса, вместо наказание, получи самолетен билет за Валенсия и стана консул. И още, и още примери има, но нали е празник, да не очерням съвсем ситуацията….
Стигнахме до днес, когато празнуваме Деня на независимостта и едновременно се готвим за „Трето народно въстание“ в 76 – тия ден на протестите. Протести, които ми дават надежда, че българският дух не е съвсем изгубен, че имаме воля да се борим и ясно показваме, че си искаме обратно държавата, а с нея и независимостта си.
Мисля си, че ако тази вечер протестите донесат промяна, то 22- ри септември ще се изпълни с онзи смисъл, който е влаган и преди 112 години………………..
