Откакто се интересувам от социология , дълбокото ми убеждение е, че трябва да се гласува. Все по-трудно аз лично намирам за кого. Пък не съм и представител на т.нар. „плаващ електорат“. Мина обаче времето, когато гласувах за дадена политическа сила само защото се води дясна, без оглед на позициите ѝ по отношение на човешките права и други теми, които ме интересуват.
Напоследък пък много често се чува : „Гласувай да по-малкото зло.“?!? Злото, според мен никога не е в два размера. То си е зло – и толкова. Както и рибата е само прясна или само развалена. Няма риба „втора прясност“. А който твърди друго, се оказва продавач на развалена риба.
В България обаче е популярно да се твърди, че сме длъжни да избираме „по-малкото“ зло. Че да се мисли другояче е „нереалистично“. У нас е някак си нормално да се приема, че нещата никога няма да са съвсем наред, амо барем поне да не са чак най-лошите възможни. Това не е реализъм. Това е примиренчество. Даже пораженчество. С това мислене не е чудно, че сме застаряваща страна със шест и нещо милиона жители, забити на сто и единайсет хиляди квадратни километра без достъп до открити пространства.
Стига общи приказки. Ясно е, че говоря за „избора“, който ни се предлага след броени дни – за пореден път шамани и набедени „социолози“ искат от нас да мислим на дребно, да гласуваме „на сигурно“ и да изберем едната от няколкото възможни мафии.
България няма нужда от продължаване на едни и същи боричкания на дребно. Нито има нужда от повтарянето на едни и същи краткосрочни надеждици. Не, не може да се мисли, че сега четири години ще ни поуправлява някой що-годе добър, тоест „по-малко зъл“, малко ще ни вдигне пенсийките и ще позахлебим, преди пак да дойде другият, по-лошият. Не може да се търпи, че този, нашият, покрадва, ама пак добре, щото и за нас остава по някоя троха, а другите, още по-лошите – те крадат вече до шушка. Това е крепостническо мислене. Срамно е.
И е също толкова срамно да се пита с овча хитрост: „Добре де, ами кой да дойде тогава?“ Сиреч – няма кой, тъй че лудите да си траят. Въпросът „кой да дойде“ издава нежелание да се поеме лична отговорност. Защото не може страна, която е грабена и съсипвана в продължение на седемдесет години (точно така – на седемдесет, а не само на двайсет и пет), да бъде вкарана в релси само за четири. На България й трябва много по-сериозно разтърсване.
„Но за кого да гласуваме?“ Това също е безобразен въпрос. За този, който не е лъгал. Или за този, който не е компрометиран. Или, по дяволите, ако чак пък толкова няма за кого – то поне с една недействителна бюлетина, та броят на недоволните да е видимо висок. Лесно е да се мисли по метода на изключването.Но междувременно предстоят избори. Може пък и да не се налага непременно да имаме кметове и съветници на „по-малкото“ зло; управници, които презираме, но над които треперим, за да не би да се върнат „ония“. Такова треперене е много удобен климат за безнаказаност на овластени мутри, защото всеки министър може да каже: „Аз съм прост, вие също сте прости – ще се разберем. Интелигентните са педали. Аз може и да крада, но не ме сменяйте, защото ще има и по-крадливи от мен“. Този номер минава само пред тълпа от страхливци, но не и пред нормални граждани. Гражданите не търпят такова поведение, защото то не само е подигравка с тях, но и води до финансови и морални загуби. Най-вече губи години от живота им. Един четиригодишен мандат в лъжа и скрити сделки означава лоша среда и за бизнеса, и за образованието, и за личния живот. Където корупцията е на власт, там нито се сключват бракове, нито се купуват жилища, нито се раждат деца, нито хората учат добре, а да не говорим за намиране на добра работа. Кой може да си позоволи да вложи още четири години от живота си в чужди печалби на свой гръб? Времето е лукс, с който не разполагаме.
„Ама междувременно кой ще управлява?“ Докато си задаваме този въпрос, ще управляват престъпниците. Ето заради тази нерешителност на гражданите (негласуване, гласуване „на сигурно“, гласуване под строй, гласуване за „по-малкото“ зло) положението ни е едно и също от 25 години. Както казах – България прекалено дълго е мачкана, за да дойде на себе си бързо. Но все от някъде трябва да се започне и сега е момента в който трябва да покажем малко отговорност и разум. А в това, кой знае, може би има известна надежда за едно по-нормално бъдеще.
Двете най-големи партии ГЕРБ и БСП вече понаредиха листите си и се готвят за „бой“. За пореден път, обаче все стари муцуни, все лица на които сме се нагледали и наслушали през годините. Сложиха и по някой нов, ама ей така за цвят и с надеждата те- младите и все още неопетнени да не влязата в следващия парламент. Водачите на листите се очертават познати абонати, абонирани за властта, защото иначе няма какво друго да правят, а и изгубят ли си позициите край- потоп.
Ще отделя време до изборите да ги разгледаме поотделно, всяко име и лице и обещавам да не ви спестя нищо от тяхната биография. Знам със сигурност, че на много от тях това няма да се хареса, но аз отдавна не се старая да нося положителни емоции в ония дето окрадоха държавата, на ония които със сетни сили се мъчат да задържат кокала.
Кой е злоупотребил със служебното си положение, чии съпрузи обикалят неуморно града и общината, за да осигурят топло място в парламента на половинките си, кой колко открадна- всичко ще излезе, защото хората имат право да знаят, когато избират. Всичко трябва да се осветли, защото преди да пуснете бюлетината си в края на март, вие имате право да знаете какво избирате за бъдещето на децата си!
