Празна зала посрещна благотвортелната кампания „Нека помогнем на едно българско семейство“ в помощ на 7 – годишния Любо вчера.
Пълна тишина в „22- ри септември“ и царяща смутеност у организаторите се долавяха в залата, а атмосферата бе напрегната. От липсата на човечност. Човечността я нямаше, бездушието се бе настанило като у дома си и обсебваше обстановката. А там се провеждаше благотворителна прожекция в помощ на едно дете – дете, ощетено от живота, дете, незаслужило страданията, които съдбата поставя на пътя му. Неговият и на родителите му. Дете, което залсужава шанс за достоен начин на живот – шанс, какъвто имаме всички ние. Всички, от които зависи неговото възстановяване. Всички, които НЕ помогнахме.
Не допринесохме за един по-добър живот за Любо. Той е едва на седем. Любчо е с диагноза Детска церебрална парализа и епилепсия – Синдром на Уест. След години ходене по мъките в страната ни, родителите му се насочват към Анадолу медикъл център. От началото на 2013 год. детето се лекува и проследява периодично в турската болница. И подобрение има. Любчо вече стои прав, държи главата си изправена и дори координира ръцете си. За подоряване на състоянието му са необходими 30 000 лева. За някой, чиято вечеря в скъп ресторат струва стотачка за двама, това може да бъде просто една дребна сума. За семейството му обаче е вече непосилна – след години събиране на средства от всякакви места, възможностите им са на изчерпване.
И затова еди благоевградски студенти от сдружение „FLM“стартираха кампанията „Нека помогнем на едно българско семейство“ миналата година, като тази я посвети на озравяването на Любчо. От нас, жителите на Благоевград, не се искаше много. Само човечност, само добро сърце. Няколко протегнати ръце биха били достатъчни да помогнат на Любчо да движи своите. Не го направихме.
Контрастът между празната зала с едва четирима посетители на кинопрожекцията вчера и препълнените кафенета на площада в Благоевград бе потресаващ. Кафе и минерална вода заедно с кутията цигари за деня струват 10 лева. Явно ги имаме. Но не за Любчо. Кафе на центъра ни отнема час. Толова време бе и прожекцията с цел благотворителност за детето. Време, което отново нямаме.
Мнозина биха вдигнали рамене с оправдането „Не знаех“. Капанията, подкрепена и от общиина Благоевград, бе отразена в медийното пространство, бе популяризирана. Представители на гражданите бяха едва четирима млади хора със сърца. Представители на институциите нямаше. Ние не обвиняваме никого, всеки сам решава на какво да посвети свободното си време. Питаме обаче, какъв по-добър начин от това да помогнеш на едно дете да живее?
Да, прожекцията не бе типичният лъскав благотворителен бал и да, там нямаше кетъринг, струващ повече от парите, необходими за лечението на детето. И най – вече – там нямаше видни общественици, пред които лицемерно да се покажем с нова рокля или скъпоструващ лъскав костюм. Не, нямаше кутия с дарения, в която с гордост да пуснем зелена банкнота. Нямаше и медии, които да ни снимат, за да се препъват коя първа да излезе с гореща новина колко са големи сърцата ни.
Там имаше само единобикновен филм за едно обикновено дете с обикновени родители. Изстрадали хора, изстрадан детски живот. Ако това е живот. И ние имахме възможност да покажем колко добри хора сме, без да парадираме и да търсим аплодисменти за добротата си. Но не го направихме. Защо?, питаме ние. И не чакаме отговор, знаем го. Защото Любчо е просто поредният инвалид, когото гледаме със съжаление и на чиято майка отстъпваме ред в супермаркета „да не чака с това дете“. Не е достатъчно, мили съграждани. Достатъчно би било, ако бяхме хора!
