Сега съм сам в голям град. Не знам как стигнах до тук, а и не знам как ще продължа напред. Тълпи от хора се блъскат в мен, все едно не съществувам. Не ме ли виждат? Чудя се от какво имам нужда в момента. Храна? Вода? Подслон? Да, имам нужда от изброените, но най-силно искам капка любов. Желанието ми не е толкова непосилно и голямо, нали? Но как да си я взема, как да получа малко нежност и грижа. Естествено, ще дам, за да ми се върне.
Няколко опита да се сприятеля със случайни минувачи, всичките неуспешни. Разбрах, че не винаги каквото даваш, ти се връща. В замяна на моето галене получих няколко обидни думи и тази, която не харесвам. Името, което ми налагат, а именно „помияр“.
Не знаех какво да направя, бях много объркан, докато случайно попаднах на една банкнота, най-вероятно изгубена. Тогава се сетих, че хората купуват неща с пари. Взех я с муцуната си и влязох в най-близкия магазин. Продаваха храна. Толкова много храна, няма как да не предлагат и Любов. Оставих я пред човека, който стоеше зад витрината. Най-учтиво го попитах: „Господине, продавате ли Любов?“, но той явно не ме разбра. Винаги съм се чудел защо говорим на различни езици и защо поне не се опитват да ме разберат с поглед.
След по-малко от минута се оказах на улицата. Без банкнота и без Любов. Сам, а покрай мен толкова много хора. Явно Любов с пари не се купува, но и явно Любов няма никъде. Няма ли? Трябва да има някъде, ще я намеря.
