Вече втори ден сме затворени в малката, неприятна стаичка. Има и решетки, все едно сме престъпници. Приятелят ми е изнемощял, миналия ден двамата мъже му нараниха и другия крак и сега едвам стъпва. Те не се появяват, надяваме се скоро да минат и да ни подхвърлят нещо за ядене.
Разбрах, че тук не сме само ние. Има и други кучета. Някои почти не могат да лаят. Докато си размишлявах и се молех хората да станат по-загрижени и добри, в далечината се зададоха две млади и усмихнати момичета. Едната беше с руса и много дълга коса, а другата с кестенява, също дълга. Крачеха бързо, а усмивките не слизаха от лицата им. Заприличаха ми на лъч светлина в дългия, пуст и мрачен коридор.
Приближиха се до нас и русата, която по-късно разбрах, че се казва Ани, ни погледна с детски поглед и за пръв път от години чух някой да ми говори толкова сладкодумно: „Ето ги новите ни приятелчета. Колко сте пухкави и прекрасни, хайде да се погрижим за вас“.
Закараха ни в една голяма стая, приличаше на тези, в които бившите ми стопани ме водеха през няколко месеца. Видях и познатата спринцовка, приятелят ми се изплаши. Успокоих го и му обясних, че това е за наше добро. Ваксинираха ни, не знам защо се прави, но са ми казвали, че така ще съм здрав. Нахраниха ни, а колко бяхме гладни. Гушкаха ни, галеха ни, а колко ми липсваше това.
Не след дълго се появи единият мъж, който ни наби с пръчката преди няколко дни. Започна да вика на момичетата, а аз му се скарах. Те не правеха нищо лошо, лошият беше той. Много се ядоса от лая ми, сложи ни нещо на муцуните, за да не можем да ги отваряме и с пръчката ни подбутваше към мрачната стаичка. Поглеждах назад с наскърбен поглед. Искаше ми се да остана при Ани и приятелката й.
Затвориха ни. Беше хубав момент, минути на нежност и обич. Дано се появят отново.
<---- Хрониките на един „помияр“ – Нов приятел, нов „дом“
