Неприятно е и много студено, но успяваме да се топлим заедно…
Вчера докато си търсех храна, видях нещо като въже да пада от едно дърво. Стана ми интересно и реших да си поиграя с него. Виждал съм как хората забавляват кучетата си с такива „играчки“.
За пръв път от няколко дни скачах и се радвах. Неусетно това въже се оплете в мен и не успявах да се измъкна. С цялото си гърло виках за помощ, но хората само ме поглеждаха и ме подминаваха. Усещах как въздухът ми спираше, поемах все по-малко кислород. Колкото по-силно се дърпах, толкова повече се задушавах.
В далечината видях един от моята порода да идва с три крака. Единият му липсваше. На мен ми прилошаваше и притъмняваше. Отпуснах се, нямах повече сили. Отварях си очите през няколко секунди. Видях го, с малкото си останали зъби, той започна да гризе въжето. Видя, че е много здраво и няма да успее по този начин. Захапа го и задърпа, както аз правих преди да се появи.
Двама мъже тичаха към нас. Зарадвах се, че ще ни помогнат. Приближиха се и извадиха някакви пръчки и чували. Постоянно повтаряха: „Ще съборят украсата на града, тъпите помияри“. Тогава разбрах, че новият ми приятел се казва като мен. Освободиха ме от въжето. Опитах се да им благодаря, но те май не бяха толкова добри, колкото си мислех. Налагаха ни с пръчките, които носеха. Сложиха ни в чувалите, а след това в някаква голяма кола. Отпътувахме нанякъде.
Сега сме в едно малко помещение. Мокро, студено, по-неприятно и от ъгъла на улицата. Минават и мишки покрай нас. Единственото хубаво е, че съм с новия ми приятел. Най-накрая открих някой като мен. Обещах му, че никога няма да го оставя. И така ще бъде. Все пак аз съм куче, а не човек.
<---- Хрониките на един „помияр“ – за хората и студа
–-> Хрониките на един „помияр“: Светлина в тунела
