Не знам колко градуса е, но усещам, че козината ми е замръзнала. Свил съм в един ъгъл на огромна сграда. От време на време минава някаква кола, която издава много силен звук. Чувал съм от хората, наричат я снегорин. Всеки път щом чуя познатия звук, знам, че ще бъда затрупан от сняг. Дори нямам сила да гоня котката, която и тя като мен търси място, което е малко по-топло. Реших да я поканя при мен. Козините ни се допряха, стана малко по-уютно. Понякога виждам такива като мен да се показват на прозорците. Изглеждат пухкави и щастливи. Не знам как се казвам, най-често хората ме наричат „Помияр“, но не ми харесва. Минават покрай мен, гледат ме все едно съм им направил нещо, а аз си стоя кротко в ъгълчето. Стомахът ми е почти празен, но ако сега тръгна да търся храна, ще изплаша малките деца. Ще почакам до вечерта. Вчера чух момче да говори на някакво устройство, което беше сложило до ухото си. Казваше, че не може да живее в такъв ад. Видях го, беше облечен с много дрехи и на краката имаше пухкави и топли обувки. В ръката си държеше от вкусното нещо, което ми мятат понякога и на мен. Явно това устройство го ядоса и усетих как кракът му се заби в тялото ми. Заболя ме, но почти съм свикнал, правят го много често. След него две момичета се оплакваха, че трябва да си сменят диваните, защото не им подхожда на стаята. Аз преди години съм спал на диван, спомням си, че беше много по-приятно от този ъгъл. Иска ми се да съм човек. Те си имат всичко. Дом, където да се приберат. Когато е студено си обличат много дрехи и топли обувки. Също и храна си имат. Ако можех да съм човек, нямаше да съм като тях. Щях да бъда по-благодарен и добър, щях да споделям и на тези, които си нямат. Ако можех… но не мога. Аз съм просто куче.
–-> Хрониките на един „помияр“ – Нов приятел, нов „дом“
