Чували ли сте за Шандор Петьофи? Това е псевдоним, който е ползвал Александър Петрович, унгарски поет и революционер. С участието си в Унгарската революция от 1848 год. и ранната си смърт, която и до днес е спорна, защото Петьофи е видян за последен път по време на битката при Шегешвар и никой не знае, какво всъщност се е случило с него след това, той се превръща в един от символите на стремежа на унгарците към свобода и национална независимост.
Това беше само встъпление, което няма общо с по-долните редове, които ще прочетете, но го правя, защото една мисъл на Петьофи е много подходяща за хората, за които ще ви разказвам, а и аз силно вярвам в това, което той е формулирал така добре: „Лицемерието не е труден занаят – там всеки негодник е специалист, но да се говори откровено, искрено, от цялата душа, могат и смеят само благородните сърца.“
За съжаление, няма да говорим за хората със смелите и благородни сърца, а за първите – негодниците, които владеят лицемерието до болка. Това, което ще напиша сега е в главата ми от доста време, а вчера, в празничния 22-ри септември буквално избуя. Причината да го пиша е сега е, защото все пак вярвам, че в светлите за страната ни дни, като вчерашния, трябва да бъдем малко по-позитивни.
Днес обаче е 23-ти септември, празникът мина, на всички стана ясно, че нито сме независими, в онзи дълбокия смисъл, нито сме обединени, в онзи добрия смисъл.
В Благоевград, както и в други градове в страната тържествено бе отбелязана 112-тата годишнина от обявяването на Независима България. Поднасяне на цвета и тържествен концерт, както си му е редът. На площад „Георги Измирлиев“ се събраха политическият елит, видни общественици, обикновени граждани и журналисти, дошли да отразят събитието.
За тези, които следят политическия живот в града, бързо стана ясно, че онези, които се бяха наредили с цветя в ръце и дето скланяха глава пред паметната плоча, всичко бе протокол, заради който се изтърпяха един друг, на една ръка разстояние, в рамките на 30-тина минути. Напрежението във въздуха можеше да се реже с нож. Погледи изпълнени с враждебност, бързо и умело се прикриваха зад престорена усмивка срещайки очите на заобикалящите. Сякаш площадът се бе изпълнил с „тартюфчовци“, вдъхновени и живеещи по примера именно на героя на Молиер. И ако, тези от нас, които са гледали тази безсмъртна комедия и са се просълзявали от смях, можеха да направят паралел между усещанията и героите, то тези, които не са, може да смятат, че вече са я изгледали, ей там, на площада.
Политическите противоборства в града не са от вчера и не са тайна за никого. Безпринципните коалиции, на иначе нямащи нищо общо формации, също вече са публични. А лицемерното говорене и слагачество са толкова дотегнали, че поне на мен ми се повдига, докато ги наблюдавам. А те, Боже, те нямат никакъв проблем с това! Довчерашни врагове се целуват, а „стари приятели“ се стрелят с поглед и се готвят за удар, естествено „под кръста“, защото страхливците никога не го правят явно. Фарисейщина!
И нямаше да ги обсъждам дори, ако това не се случваше по време на такъв празник, какъвто е 22- ри септември. Ей, хора, та този ден носи такъв дух на патриотизъм, послание за единство и свобода, за непримиримост към несправедливостта, послание за светло бъдеще. А определени хора, не успяха да скрият тъмнината, която носят в собствените си души.
В такива дни, според мен е редно да се преглътнат горчивите хапки на различията и поне да се поздравят онези, в чиито ръце сме поверили управлението и бъдещето на града ни. В такива дни се отдава почит, а с поведението си някои хора и това опорочават.
Чудно, че никой не се сети, че там има и граждани, пред които ще се изправите на следващите избори и ще се мъчите да убеждавате, че сте хрисими и добри хора, които заслужават доверие. Та, те вече ви “ видяха акъла“, както се казва, оцениха ви колко струвате и прецениха що за хора сте, когато и с невъоръжено око се виждаха присвитите ви устни и зеници.
Убеждавам се, че политиците ни тотално са загубили способността да се ориентират в общия ход на развитието, продължават да действат неадекватно, а всяко действие е продиктувано от идеята, да запазят властта, която имат, защото без нея, някои хора са нищо.
Цялата политическа прослойка все така се придържа към своите си морални норми – фалшиви и неадекватни.
Там на площада, се наредиха хора, които утре, ако трябва да се борят за нашата независимост, значи сме обречени.
