Няколко месеца преди да родя, твърде объркана от пищното изобилие от бебешки колички, които се предлагат на този изстрадал свят (с маншони за ръце, с три колела, с каучукови гуми, с джанти, с пет врати, багажник, поставка за чаша, телевизор и фритюрник), реших, че един очевидно толкова сложен въпрос не може да бъде решен в уединение и спешно инициирах референдум сред компетентната Фейсбук общественост.
В моите представи количката беше една елегантно изглеждаща конструкция, тежаща около три килограма и двеста грама, в която инсталираш бебето и тържествено отплаваш на екзотично пътешествие с автобус до Златните мостове или поне до Южния парк, където се разхождаш и празнуваш чудото на майчинството, лочейки бира.
Затова и учудването ми беше голямо, когато статистиката показа, че „НАЙ-ВАЖНИ СА ГУМИТЕ!!“, „В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ПОМПАЩИ СЕ!!!“ и „ГЛЕДАЙ ДА Е ЛЕКА И С ГОЛЕМИ КОЛЕЛА!!“ са трите най-популярни отговора на своеобразната ми анкета.
Боже, казах си, какви нервни, луди хора. Купуват, значи, някакви олекотени трактори с гигантски, непомпащи се гуми, сенник и маншон за ръцете, товарят клетите бебета в тях и очевидно ги мъкнат по разорани полета и ниви.
Аз, разбира се, в никакъв случай няма да постъпвам като тях. Аз ще ходя по тротоарите, като един нормален човек, и ще кръстосвам столицата надлъж и нашир, през всички сезони на годината.
Така смятах, че стоят нещата преди пет месеца.
А сега ще ви разкажа как стоят в действителност, използвайки случая да се обърна лично към госпожа кметицата – Йорданка Фандъкова, и да я поканя на кратка, но бурна разходка с бебешка количка (може и в самата количка, тъй като вече съм тренирана).
Госпожо Фандъкова, в момента със семейството ми живеем на булевард “Мария-Луиза”, малко преди Лъвов мост. Това е така нареченият стар център на София, който в момента е повече стар, отколкото център, но това е обект на друг разказ. Най-често разходката ми с детето е в посока по-новия център на столицата – просто натам са повечето паркове и градини (Градска градина, Южен парк, Борисова градина). Пеша и без бебешка количка разстоянието до Градската градина взимам за около 10-15 минути по най-елементарния и логичен начин – през подлеза на ЦУМ (респективно – метростанция Сердика).
С бебешка количка елементарен и логичен начин няма.
Да започнем с тротоарите. В София, както вече веднъж писах, не знам защо въобще им викат тротоари. Уикипедия твърди, че тротоар (от френски: Trottoir) е вид пешеходна алея по протежението на дадена улица. Според дефиницията той е леко приповдигнат и откъм страната на улицата обикновено завършва с бордюр. Аз обаче съм готова да развенчая тази лъжа.
В София тротоарът е всичко друго, но не и алея – той е най-вече коларски път, идеален за коне и друг добитък, осеян с шахти и канали с криви капаци, които ВИНАГИ стърчат над повърхността.
Защо стърчат? Какво ли искат да ни кажат? Дали е някаква неразбрана от нас, простите жители, архитектурна приумица, или пък е хитър опит гражданството непрекъснато да бъде държано нащрек и накарано да си гледа само в краката – не мога да преценя. Факт е обаче, че няма канал и шахта в София, която да е НА нивото на настилката – те винаги стърчат, така че да можеш да се спънеш и да си свалиш всичките нокти на краката с все обувките (едно огромно удобство!).
Да прекосиш столичен тротоар с бебешка количка е още по-трудна задача – нужен е едновременно стратегически подход, за да избегнеш пропадане в крива шахта, пълна с железа и кабели. Когато това не е възможно, подходът става силов – да можеш сръчно да извадиш наследника и количката от дупката, и щастливо да паднеш в следващата.
Бордюрите на така наречените тротоари също са сложни инфраструктурни елементи, разнообразни в своята височина и изработка. Често бордюрът на единия тротоар е свален по някакъв примитивен начин (някой е излял една кофа вар и цимент и посредством маламашка е образувал вълнист наклон), а на следващия бордюрът е висок около 30 сантиметра и граничи с пет-шест шахти с разкривени капаци и железа.
Това отново е един вид закачка с пешеходеца, едно намигване и подсещане, че ние не сме на тази земя, за да ни е лесно. Животът, един вид, нямаше да е тъй вълнуващ, ако можехме да си слизаме и да си се качваме по тротоарите с бебешки колички както си поискаме, без да се заклещим поне осемнайсет пъти дневно.
За да не съм голословна, прилагам снимка. Такава е картинката на ъгъла на булевард „Мария-Луиза“ и улица „Кирил и Методий“, където може да видите така наречения бордюр, ЕДИНАЙСЕТ (!) броя шахти, един по-малък канал на преден план, който брани големите шахти, и няколко колчета, наръсени за радост на окото.
Продължавайки надолу по „Мария-Луиза“, стигаме до едно от най-големите изпитания в моята разходка – подлеза на метростанция Сердика.
Този подлез е нещо като вододел в живота ми в момента – той опосредства моето придвижване към онази част на града, която съдържа гореописаните паркове и градини, а и не само тях. Без този подлез възможностите ми за разходки се свиват до маршрути в посока квартал Надежда и Фондови жилища, които не мога да кажа, че са особено примамливи дестинации.
Само че към този подлез, намиращ се на една от първите метростанции в клетата ни държава, отчетливо НЯМА асансьор.
Госпожо Фандъкова, аз много съм го търсила. Обикаляла съм около подлеза, зад подлеза, гледала съм и под пейките – да не би пък там, далече от хорските очи, да е скрито едно мъничко асансьорче.
Уви, няма.
Очевидно еуфорията от нечувания исторически прогрес с пускането на метрото е била толкова голяма, че е пропуснато той да бъде поставен. Така опцията ми за придвижване е само една – релсите, поставени на стълбите.
Релсите в подлезите, госпожо кмет, може би стават за пускане на теснолинейка или вагон с въглища, но те не стават, повтарям – НЕ стават, за слизане с бебешка количка (или инвалидна!). Първо, колелата на количките не влизат в тях (още на този пункт релсите стават неизползваеми). Второ – дори да набуташ криво-ляво колелата, наклонът на релсите е почти като на писта за гигантски слалом – не мога да кажа, че виждам живота си на лента всеки път, когато се опитам да мина по тях, но краят определено изглежда близо.
Ако майката успее да преодолее и това препятствие, тя има две опции:
1. Да си остане в подлеза, докато детето поотрасне и започне да ходи самó, като на Коледа, Великден и лични празници идват роднини и хвърлят на бедстващото семейство бисквити, козунак и консерви.
2. ВСЕКИ ПЪТ да се моли на по-услужливата част от пътникопотока в подлеза да ѝ помага с качването на количката от другата страна.
Другата възможност, на която аз залагам по-често, тъй като животът ми е свиден, а и не ми се стои 2 години в подлеза, е да заобиколя през „Дондуков“ (през Пазарджик също е вариант).
Там използвам първата възможна пешеходна пътека, която си заслужава отделна глава в роман. Пешеходната пътека на улица „Веслец“ и булевард „Дондуков“ е затапена от огромен контейнер за боклук. Той тържествено е забоден ТОЧНО там, където се предполага, че пешеходецът прави първата си крачка към отсрещния тротоар. Налага се клетият гражданин да търси други варианти, чрез които да обяви присъствието си на булеварда, като всички те са свързани с внезапно изскачане на пътя, под удобното прикритие на кофата.
Единственият нормален подстъп към булеварда е осигурен чрез описания по-горе метод на сваляне на бордюри (кофа вар и цимент, наплескани с лопата). От всички останали страни бордюрът е толкова висок, че слизането с количка е практически невъзможно, без след това да трябва да посетиш кабинет 108 в Пирогов.
Това, госпожо Фандъкова, е единственият пешеходен начин да се озова в Градската градина или някъде другаде в тази посока, и въобще горе-долу да се почувствам като свободен човек, който има възможността да се придвижва из града, в който живее.
В един идеален свят може би щях да имам възможност да се кача на трамвай, тролей или автобус, но в този несъвършен нямам. Точно пред нас минават два трамвая – 12 и 18, но аз мога единствено да гледам тъжно как те спират, орди от баби започват сръчно да се набират с бастуни и торби с чушки до първото стъпало, което е високо колкото тях, и, почти лазейки, да продължават нагоре. След това трамваят потегля с тях – вътре и мен – отвън.
На една от вратите на тези трамваи има удивителна синя лепенка, изобразяваща майка с количка. Това е една много странна лепенка. Лепенка, която отново е една шега към уважаемата гражданка с болен мозък, въобразяваща си, че може да се вози с бебето си на трамвай, хаха.
Майка с количка НИКОГА не може да се качи в трамвай (автобус, тролейбус) в София, освен ако не е гюлехвъргачка. Защото единственото, което отличава специалната врата за майки с колички от другите врати, е липсата на дръжката по средата.
Някои хора биха предположили, че стъпалото ще е по-ниско или ДОРИ на нивото на земята, но аз с такива хора избягвам да общувам, понеже имат нереалистични представи за живота.
Единственият трамвай в столицата, в който майка с количка може да се качи, е трамвай номер 7. По тази линия се движат модерни мотриси, чиито врати са на нивото на земята. Уви, аз нямам никаква работа по местата, които трамвай 7 обслужва, но някой път, по някакъв специален повод – примерно на рождения си ден, ще се кача на него просто защото МОГА.
Освен нещата, описани дотук, в града съществуват още много препятствия пред майките с колички, хората в инвалидни колички, както и обикновените пешеходци. Нямам възможност да ги изброя всичките, тъй като ще свърши интернетът, затова само ще загатна за някои от тях:
счупени или изумително неравни плочки по тротоарите (дори и на скоро ремонтираните), като на места неизвестен автор като че ли е рязал плочките с макетно ножче и ги е подреждал отново на ръка, за по-артистичен ефект
коли, които паркират там, където човек трябва да слезе от тротоара
дупки, които заплашват да се слеят и да глътнат целия така наречен тротоар, с все шахтите, хората и сградите
мръсни и смърдящи контейнери за боклук, сложени по ъглите на улиците, така че хем да не можеш да пресечеш, хем и хората с коли да се блъскат по-качествено.Докато сме на темата, искам да обърна внимание, че на ъгъла на „Солунска“ и „Христо Белчев“ от месеци има три контейнера за смет, в които, съдейки по трупната миризма и мухите, нещо или някой отдавна е умрял.
Госпожо кмет, прилагам снимките в галерията по-долу като доказателство за всичко, което описвам. Освен това искам да ви отправя две покани – първо, да се запознаете с групата Път за бебешки колички, създадена от няколко столични майки, на които малко ни е писнало. Там ще видите снимки, изпращани от много други майки, на които също им е писнало. Снимки на града ни във вида, в който го виждаме ние, всеки ден, месеци наред.
Второ, да дойдете, когато пожелаете, на разходка с нас, да минем през няколко подлеза, да се опитаме да се качим на трамвай, тролей или автобус, и заедно, в шеги и закачки, да паднем в няколко канала и дупки. Пътьом ще пием сок или по една студена вода, за наша сметка.
След това вие ще се приберете в кметството, където се надяваме да помислите по всички гореописани проблеми, а ние, както напоследък казваме тук, ще продължим напред. Keep walking му викат в едни други общества, което е същото, но с един скучен елемент на изтънченост, навяващ мисли за трамваи с нисък под и шахти с равни капаци.
