Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че едно дете е загубило живота си, само защото не харесваш неговият баща, който сам си си избрал за президент. Няма по-голяма мъка от това да загубиш детето си , което още нищо не е видяло от живота и света. И няма по-прости и елементарни хора от тези, които в един такъв труден момент на непреодолима мъка, плюят и се радват на нещастието на двама родители.Защото независимо от постовете, възможностите и каквото и да било друго, те са на първо място родители.
Питам се тези злобни,дребни душици, объркани в светоусещането си и радващите се на тази мъка, не са ли родители или деца на някой?! Докато пишат как това е заслужено наказание за президента, замислят ли се, че утре може да се случи и на тях, замислят ли се, че живота е кръговрат и утре лошите помисли и злоба могат да ги връхлетят с цялата им сила.
Няма по-прост народ от българския и тука аз бих искала да направя едно разяснение. Под прост народ аз нямам предвид народ неграмотен, неук и необразован. Не! Ние сме грамотни, но сме тъпанари. Ние сме образовани, но сме кухи. Ние сме интелигентни, но сме прости.
Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекла прости, защото те живеят в някакво, макар и примитивно, общество, поддържат се и търсят път да се развият. А българите – напротив – имаме огромни възможности, образовани сме и осведомени, природата ни е прекрасна, географското положение – стратегическо, но всичко това ние пропиляваме, продаваме, затриваме, унищожаваме, защото сме прости.
Ние даже не сме народ, а сбирщина от прости хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува. Аз използвам думата народ в този случай, водена единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровена, бих ги нарекла сбирщина от идиоти, идиоти в гръцкия смисъл на думата.
Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно, защото тълпата има някаква обща цел, а българите нямат такава; не, дори не сме тълпа. Не, ние сме случайно попаднали на едно място различни хора, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората населявали някога това място, за чиито наследници по-незнайно каква логика се смятат.
Какви българи сме? Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен и велик народ?
Нима е възможно това, което творим днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския?
И не, не смятам,че съм крайна в преценката си и думите си! Имам много доводи за това ,което казвам, не е само радостта от чуждото нещастие, от това да се радваш на смъртта на едно невинно детенце, има много други факти в подкрепа на моето твърдение.
Трябва да си много прост, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият.
Трябва да си много прост, за да се гордееш, че познаваш престъпници, и да заплашваш други с тези свои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени. Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш.
Трябва да си много прост, за да вярваш, че тези, които нарушават закона – а ти си им гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност.
Трябва да си много прост, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, докато те продължават неумолимо да се борят. Да не виждаш, че те, дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб. Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са в пъти по-големи от твоите нищожни подаяния.
Трябва да си много прост, да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат за твоя сметка тлъсти печалби, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самия тебе.
И, ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш:
“-Ми аз, какво мога да направя?”
Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг трябва да поведе някого другиго, за да оправи твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен.
Трябва да си много прост, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг.
Трябва да си много прост, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост.
Трябва да си много прост, да живееш в земен рай и да го унищожаваш с безразличието и злобата си.
Трябва да си много прост за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около теб.
Сами се предаваме един друг и съдействаме за собственото си унищожение. Толкова сме прости…
