Вървя забързана през града, защото закъснявам за работа, когато един плах глас ме прекъсва: „Момиче, днеска на училище ли си?“. Обръщам се и пред мен стои една възрастна жена, дребна баба със забрадка и безкрайно благ поглед, която ме гледа с надежда. „Бабо, аз вече не съм ученичка“ – отговарям напълно объркана.
„Нищо, а дали знаеш децата ваканция ли са още?“ – продължава да пита бабата.
„Ами не, бяха вчера и онзи ден, от днес са на училище“ – отговарям още по – объркана от преди.
„Чудно, питам те, понеже внучката каза, че ще ми се обади като е ваканция, пък не се обади…“ – промълвява възрастната жена повече на себе си, отколкото на мен..и отминава.
Стоя и я гледам в продължение на много време. И се чудя – жената е възрастна, може да ми е баба, значи внучката е в последните класове. Наум обвинявам момичето – толкова ли е заета, че не може да се обади на жената, която я обича повече от себе си? Кои ангажименти са по-важни от това да зарадваш баба си? И осъзнава ли внучката, че един вмъкнат в служебни и училищни ангажименти телефонен разговор би бил единственото хубаво нещо, което ще се случи на възрастната жена днес? Че тя ще се радва, че е чула детето си, че после развълнувана ще разкаже на приятелките си как то й се е обадило, че е добре, че днес има шестица по математика и …И се замислих. Осъзнах, че внучката съм и аз. Че моята баба също чака телефона да позвъни. Присетих се и за художественият герой на един дядо, който отива в сервиз за телефони и иска да поправят телефона му, ала техникът му казва, че не е развален. Тогава дядото пита: „А защо синовете ми не ми се обаждат?“.
Случката с бабата от тази сутрин обаче не е измислица. Срещнах тази жена и видях смесицата от надежда и отчаяние в очите й.
После се обадих на баба. Сега е щастлива.
