Текст на Диян Божидаров, segabg.com
С много неща е интригуваща настоящата политическа ситуация в България, но едно бие на очи по забавен начин – ДПС и БСП едновременно станаха за посмешище като партии. Две иначе стари, устойчиви във времето формации са в насипно състояние, на самотек, не се знае кой точно ги ръководи и как. В едната изгоненият от хабитата почетен лидер пише прочувствени обръщения да се отхвърли назначен от него изпълнителен директор (ко-лидер). В другата до вчера безалтернативната председателката е изключвана, обаче тя – а не поискала, а не се е разплакала да удави враговете в сълзи.
И това са само част от вътрешните им сюжети. Съвпадението по време е случайно, причините за разпада – много, обаче сред тях има и обща – лидерският проблем. Двете партии бяха управлявани авторитарно, а при такива политически сили
срине ли се
авторитаристът по някаква причина, бездна зейва отдолу – хаос, потоп, насипно състояние, понеже с нищо не е бил подплатен като колективно управление, общо организационен механизъм.
При ДПС нещата са по-специфични. В нея имаше един лидер, опиян(ч)ен от охолство, насърчавано от хода на общите политически процеси. През годините той сменяше пионките директори, утвърждавайки авторитарен модел. Проблемът дойде, когато той, Ахмед Доган, изпусна факта, че като д-р Виктор Франкенщайн гради своето чудовище (Делян Пеевски). Също и очевидно не взе под внимание, че по биологични причини в един момент младите винаги се оказват силни, поне колкото старите. Всичко, което наблюдаваме в момента, е сблъсък в рамките на един и същ авторитарен модел.
При БСП е просто. До скоро смятаната за символ на партийния колективизъм политическа сила просто бе превзета в мандатите й от А до Я от Корнелия Нинова – всичко съобразно нейната воля, нищо насреща. Не иде реч просто за функционалните проявления на този авторитаризъм (чисто формално той не бе погазен). А като светоусещане, ценности, личащи от лидерката – че точно така следва да стоят нещата. Но няма нищо вечно на този свят, дори и Нинова не е като председател.
Какво щяха да представляват ДПС и БСП дори и при вътрешни турбуленции, ако се управляваха демократично, колективно? Ами, нищо специално. Щяха лесно да си определят кой точно да ги ръководи, загубилите лица – щяха да благодарят, и ако не помагат, да не пречат на победителите. Просто щеше да има органи и процедури, чрез които да се продължи напред. Защото
„напред“ означава общите цели,
благо. Сега няма такива, органите и процедурите са окопи, от които се воюва заради индивидуалното (в името на лидера, „заради моите интереси“ по веригата надолу) – средата на всеки авторитаризъм.
Понеже нещата в България наистина са обръгнали, следва да се припомни: най-общо, колективно управление значи съответният лидер да изпълнява общата воля, той нищо лично никога не губи, понеже всичко, което има, са другите; при авторитарно – има себе си, притежава отделно и част от другите, следват се желанията му, постепенно убива всякакви демократични форми (иначе в един момент на него ще му „резнат главицата“). Темата е интересна, опира и до народопсихология, наследени обществени ценности и т.н. Важното е, че в условията на демокрация, към която тъй или иначе се числим, авторитаризмът е менте лидерство.
А БСП и ДПС доскоро бяха не просто по някакъв начин устойчиви, но и са на възрастта на българския преход. Това са единствените оцелели през цялото му време партии. Тоест
дори те бяха проядени
от менте лидерството. Многобройните малки проекти, изгрели и загаснали около една фигура, няма смисъл да се коментират.
Но темата подсказва и отговори в бъдеще време. Чудите се как един ден ще изглеждат ГЕРБ без Бойко Борисов, „Възраждане“ без Костадин Костадинов? Утопично е да се поставя под съмнение лидерството им, но да не забравяме – нищо вечно няма на този свят. Отговорът – точно както ДПС и БСП. Камъкът само привидно е такъв, всичко е пихтия.
