В сърцето на планина Огражден, сгушено на километри от границата ни с Македония, се намира едно малко селце – казва се Никудин. То е разположено на територията на община Струмяни. Струмяни е малка и не толкова позната община, паметта за преданията и историята по земите й обаче е жива, населението тук помни. Помни и разказва…
Близо до Никудин минава река Лебница, а наред с водите й, в тях тече и една легенда, напомняща на истинска приказка, вълшебна и реална, вековна и съвременна…Приказка, която носи преданието за името на реката.
Легендата разказва, че някога по тия земи имало голяма ламя с две глави. Било преди много, много години…Ламята правела на хората само бели – таман посадят житото, горе, на селото, таман узрее то – и тя го обере цялото! Започнали селяните да се чудят как да унищожат митичното същество, как да я премахнат, че да не им краде прехраната, за която са се трудили цялата година. Ала ламята, тя била грамадна! Чудели се, маели се..Накрая се обърнали хората към Дядо Господ – и той да помага. С мълния да я гони. Съгласил се Всевишният и един ден издебнал чудовището, когато излизало от една къща, и пратил мълния по него. Ала ламята била бърза, та не успял да я улучи. Почнал Дядо Господ да я гони по билото, дето води към реката. Тя бягала, но решила бързо да я премине, напряко, та да се скрие някъде. Ала точно тогава метнал Дядо Боже втора гръмотевица. Този път мълнията я уцелила. Ламята паднала в средата на реката, разцепила се на две, а от огромния й търбух изтекло изяденото жито. Било лятно време, водата била малко и изтърбушените зърна преградили реката, чиято вода за малко спряла. Толкова много били те. И понеже от тях се прави хляб, хлеб, леб – започнали да наричат реката Лебница…
Скалата, раздробена от първата мълния, още си е там. Стои и величествено нашепва преданието за името на река Лебница, помни и разказва приказката за ламята. Така, както я разказа и на нас…
сн. Община Струмяни
