Коментарът е препубликуван от „Дойче веле“. Заглавието е на „Дневник“.
Една трудна година, изпълнена с перипетии и безплодни политически бури, завихрили цели три парламентарни избори, изглежда ще завърши мирно и тихо – с мнозинство в парламента и редовно правителство. Това сочат знаците, дадени от завършилия първи кръг от коалиционните преговори.
Ще е голяма изненада, ако не се случи
Сега мнозина с основание повтарят известното правило, че „нищо не е договорено, докато всичко не е договорено“. Защото, поне на теория, задачата наистина изглежда трудна – цели четири партии (две от които са всъщност коалиции) трябва да намерят сглобката помежду си. И защото, поучени от досегашния български политически опит, можем да предположим, че по този път има подводни камъни.
Е, може би е рано преговарящите да се заричат за пълен 4-годишен мандат. Но въпреки това, струва ми се, вече може да се каже, че коалицията изглежда „изрисувана“. И че ще е много голяма изненада, ако не се случи.
Въпрос на оцеляване
Основният аргумент в полза на този извод се набива на очи. Всеки от участниците ужасно се страхува от провал на преговорите – и най-вече от това самият той да не се окаже в очите на избирателите виновник за този провал. Защото ясно си дават сметка, че на фона на всеобщата умора от досегашното безсилие и в контекста на всеобщите очаквания за (най-после) благополучна развръзка, политическото оцеляване на всяка партия е неотменимо свързано с успеха на това начинание.
На всичко отгоре никой не може да се отметне, защото коалицията е невъзможна без която и да било от тези партии (гласовете няма да стигнат, а и „резервната скамейка“ е празна). Това обстоятелство, впрочем, прави участниците до голяма степен равнопоставени, което също е гаранция за успех.
И с камери, и без камери
Показателен за характера на преговорите е и фактът, че дори камерите и прякото излъчване, които обикновено водят до емоционални речи, лозунги и взаимни нападки, в случая имат точно обратния ефект – всички бяха по-скоро спокойни, делови и прагматични.
Разбира се, във финалните етапи от преговорите (лидерските срещи по нерешените въпроси и определянето на бъдещите министри) вероятно ще е по-добре камерите да бъдат изключени. За да се даде на всеки простор за отстъпки, без да се притеснява от погледите на партийните си фенове.
Заобикаляне на спорните въпроси
И така – никой не се заяжда за миналото, всички гледат в бъдещето. Никой не тропа по масата, нито един скандал. Никой не акцентира върху различията, всеки изтъква колко много са разбирателствата, колко „огромна“ е близостта. За разлика от друг път, сравнително малко са и идващите отстрани критични, провокативни, разколебаващи изявления.
Показателен е начинът, по който бяха отложени, заобиколени и преодолени парещите въпроси и несъвместимостите. Как например БСП успя да предложи формулировка за ядрената енергетика, без дори да спомене името „Белене“. А най-„острата“ реплика, която чух, бе шеговитият въпрос на Мика Зайкова по повод прекомерните социални въжделения на социалистите: „Извинете, но става въпрос за бюджета на Съединените щати ли?“.
Преговорите бяха широки и подробни като тематичен кръг и предвидени реформи. От друга страна – не прекалено детайлизирани. Така че има шанс да помогнат за поставянето на здрава основа за бъдещата коалиция в програмно отношение – достатъчно широка, плътна и гъвкава. Оптимистично е и засвидетелстваното намерение за бъдещо включване на по-широк кръг експерти и професионални общности, които да направят планираните реформи по-реалистични и ефективни.
Защо ни беше цяла година
Това е нов за българската политика стил на публичност, диалогичност и прагматичност. Ясно е, че за него бяха нужни ново съотношение на силите, нови играчи и най-вече нови мандатоносители-модератори.
И все пак остава въпросът: защо ни бяха цяла година и цели три избора, защо трябваше да стигнем до този резултат по толкова заобиколен и труден път?
Както се казва в стария виц: „Оти ги ручааме жабетата?“. Дано поне поуката да е разбрана.
