Комунистическата върхушка изкъпа народа с ядрени отрови, мълчи гузно и днес за престъплението си
Фактор
Преди дни си спомнихме за 33- годишнината от аварията в „Чернобил“. Но днес също не трябва да останем безразлични към зловещия спомен за пролетния ядрен дъжд на първомайската манифестация за Деня на труда.
Народът манифестираше безропотно и скандираше „Да живеят БКП и др. Тодор Живков“. А партията най-цинично го „поля“ с престъпно мълчание и убийствен радиоактивен дъжд.
След взрива на атомната електроцентрала до Припят в СССР на 26-и април започва да се разнася радиация в цяла Европа. Толкова безшумно и невидимо, колкото е била и новината за ядрената катастрофа.
За няколко дни радиационният облак е надвиснал и над България, сякаш за да съобщи за пореден път на българския народ, че измъкване от лапите СССР няма. За да покаже на страната ни, че не е нужно да я окупира отново.
Въпреки опасностите Политбюро на БКП, както и голяма част от червените велможи в страната знаят за аварията, както и че радиационният облак вече е нахлул и у нас, крият истината, за да не компрометират
великата страна на Съветите
На Първи май 1986 г. БКП изкарват на манифестация за Деня на труда целият народ, за да се поклони пред портретите на вождовете – Димитър Благоев, Георги Димитров, Тодор Живков, както и на социалистически герои на труда.
Тогава червените другари показаха колко струва животът на българите за тях – една безумна манифестация, каквито бяха и всички други. И днес, когато по-младите питат за този ритуал на загубеното време, възрастните им отговорят с ирония „охо, колко сме ходили, вие нищо не знаете“.
„Обожествяването на друго човешко същество, независимо от неговите качества, е унизяващо предизвикателство спрямо собствената ми личност. Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред същество, което, както казва народът, “майка е раждала”, и да скимтиш името му – това е не само унижение, но и отрицание на човешката ти същност, на личността ти, на характера ти, на всичко, което си ти. Това е някакъв вид смърт“, пише в своите „Задочни репортажи“ журналистът-дисидент Георги Марков по повод на манифестациите.
Първомайската от 1986 г. обаче остава като по-специална, тъй като е заредена освен с „народна любов“, и с пролетен радиационен дъжд от СССР. Като на всеки празник, след манифестация е най-нормално човек да отиде на пазар, да си купи зеленчуци за салатка. Това обаче са същите зеленчуци, които ги е валял ядреният дъжд.
Простосмъртните българи пазаруват като за Първи май пред погледа на велможите, които мълчат и тайно ядат специални вносни храни и чисти води. За останалите – само български, за да не се появи и капка съмнение за кошмара в Припят, или просто, за да не се губи нито ден за родното производство.
Вторият радиационен пик
е в края на 1986 г., защото „народното стопанство“ не се съобразява с препоръките на експертите да изхвърли първия пролетен откос от зелените фуражи и плодове, и така радионуклидите попадат в месото и млякото, плодовете и зеленчуците в консервите. Чрез храните цезият в организма на хората се увеличава силно, като на места достига стойности, по-високи дори от май 1986 г. Това е т.нар. втори Чернобил за България.
След 1990 г. екип от катедра „Атомна физика“ издава книгата „Истината за чернобилските замърсявания в България“. Изследванията показват, че сумарната радиоактивност, отложена през май 1986 г., е по-висока от стойностите през чист период, както следва – 90 до 1400 пъти в Северна България; 340 до 1700 пъти в Южна България, 1300 до 31 000 пъти в планинските райони.
По степен на замърсяване (ако не броим Русия, Украйна и Белорус) България е на пето място в Европа след Швеция, Финландия, Австрия и Норвегия. По ефективна доза облъчване на населението за първата година, обаче, е на първо място на Стария континент – заради липсата на информация, оттам и на предпазни мерки.
Ядрените облаци от СССР идват като поредния бич за държавата ни от съветските братя. Те са само едно от физическите олицетворения на радиоактивния дъжд, който 45 години не спира да вали в България.
В момента също се намират „синоптици“ с леви убеждения, които ни плашат с него и искат да ни изведат на поредната облъчваща манифестация. Те обаче останаха без своите кукли на мъчението, с които по времето на Живков можеха да си играят до смърт.
Народът видя в наследничката на БКП – БСП и в нейните разцепления милионерите и олигарсите, които още през 90-е години си осигуриха светло бъдеще, както и на своите деца, раздавайки си червени куфарчета. А къде останаха пролетариите, работещите хора, трудоваците, онеправданите, за които БКП-БСП непрекъснато пледира?
Провалът днес обаче е налице. 33 години след като БКП изкъпа с радиационен дъжд своите „рожби“, отрочето й БСП е паднала по гръб, объркана в безпътица. Грехът на тази червена клика е не само, че скри опасността от народа си през 1986 г., но и че три десетилетия не намери сили да се извини и покае за престъплението.
