Сгушена между Пирин и Малешевска планина, по течението на Струма, е разположена община Струмяни.
Историята тук помни земите й още от времето на турското робство. Много са паметниците, легендите и преданията, в които е споменат народът, който я е населявал.
На територията на общината се намира местността Градището. Останките по нея навяват кървави спомени от тежки и мътни времена, времена на робство и насилие, превърнали се в легенди.
Едно от най-разказваните предания, които народът помни и не забравя, е окъпано в кръвта на дедите му. И до днес, разказвайки тази легенда, очите на местните се насълзяват.
Преданието звучи тежко, така го чух и аз:
„Било е преди 10 века – време на насилие, време на ужас и смърт. Много народ от тия места се събрал в една яка крепост и се укрил зад здрави стени. Вероятно било след битката при Черномен, от която турците излезли победители и, пробивайки на север, стигнали и до тая крепост, Градището.
Турците атакували месеци наред, но хората вътре се бранели ожесточено. Много се чудели агите – как издържат тези люде без вода, близо нямало извор.
А българите се снабдявали с вода от Струма, като стигали до реката по прокопан в земята тунел.
Не спирали да умуват турците, как не се предават като нямат вода. Но един ден се случило нещо, което им помогнало да разберат.
Едно глупаво прасе, измъкнало се през входа по тунела, ожадняло и без да знае каква беля ще докара на цялата крепост, излязло през тунела да пие вода от Струма. Турците, които охранявали цялото поречие, го видели. И понеже техния народ намира прасето за дяволско животно, подгонили го.
Хукнало прасето да се скрие и се скрило, откъдето излязло. Дотичали и агите и така открили изходът на тайния тунел. Скрили се и зачакали нощта..
Стъмнило се и няколко войници се промъкнали през тунела в крепостта. Без много шум убили стражата и отворили отвътре вратите, а през тях нахлула цялата войска. И започнала сечта. Не пощадили ни деца, ни бременни жени. Пламнали пожари, който не бил заклан, изгорял. Всичко било унищожено. Турската зверщина нямала край.
Изгорена била и епископската църква, намираща се в долната част на рида. За нея легендата не мълчи, а разказва как била изградена – турците не позволявали християните да имат молитвени храмове, по-високи от турчин на кон. Та затова и тази била толкова висока – колкото човек на кон.
След тази кървава нощ не оцелели много – само шепа народ, спуснали се по поречието на Струма, чиито предци помнят и разказват страшната легенда – зловеща, но истинска“.
Така свършва преданието за Градището. Какво е било, помнят само останките от зидовете и стените на рида.
Помнят, но мълчат!
