С новия сезон на сериала „ГЕРБ – планетата на маймуните“ императивът за събуждане на българите от съня на варварството стана по-належащ от всякога. Чалгата е централен „локус“ на съвременната българска нецивилизованост и немодерност, безхаберие и безбожие, порок и гузност, бедност и безизходица. Чалгата разяжда основите на българската етническа идентичност. Чалгата е език на несвободата, цинизма, консумеризма от най-долна проба, унижението на жената, домашното насилие, правния нихилизъм. Чалгата е безкритичното, ирационално, аморалистично, едномерно-апологетично възприемане на света, кулминиращо в харесването и гласуването на (все още) стотици хиляди българи за Борисов.
„Чалгата“, разбира се, е широкообхватен социокултурен феномен от последните вече близо две десетилетия, обхващащ и политиката, но и тясното й разглеждане като сравнително нов комерсиален жанр на масовата култура дава материал за общовалидни разсъждения. Музикалната чалга, продуцирана от мутри и предназначена за лумпени, има солидни основания да живее и печели, предвид голямото влияние на мутрите и многочислеността на лумпените – хората без корен, захвърлени в големия град на прехода, лишени от стабилен поминък, самоуважение и вкус.
Преекспонирането на „традиционните“ фолклорни ценности в модерното общество, извън историческия им контекст, обаче е силно проблематично. Челите история на естетиката знаят, че „фолклорът“ е изобретение на романтиците от XIX в., идеализирали средновековното село като противоотрова срещу злото на съвременния им капиталистически град, много бързо взето на въоръжение от разните „почвенически“ реакционни, империалистически политически движения – и превърнало се в едно от най-ефективните оръжия на реакционните режими за масово баламосване. Пресен пример: манията по „вишиванки“-те (ризите с шевици) в Украйна, чалга историята, чалга лингвистиката и расистката русофобия вървят за ръка с цивилизационния колапс и военните престъпления на киевския режим. И в България каузата на цивилизоваността не печели от прекаленото акцентиране на „фолклора“. Увлечението по „хоротеки“ например се ласкае, че е съпротива срещу враждебния глобализъм, израз на „патриотизъм“, връщане към корените, както проповядваше и Путин във Валдайския клуб. Но у нас то е лицемерно – истинската интонационна среда на младите българи не е „фолклорната“. В голяма степен бутафорните „фолк“ танц и „народна“ носия не са етнически идентификатор за съвременния човек. Такъв идентификатор са езикът и съвременната, жива, и то предимно градска и по необходимост поне отчасти и космополитна култура.
Главният мотив за прекомерното ни увлечение по „фолклора“, изглежда, е срамът от увлечението ни по чалгата: хоротеката е несъзнателен антидот срещу кючекотеката. Бутафорната „фолклорна“ маска, изглежда, е само blackfacе на дълбоката българска етнонационална криза, конструиране на въображаема културна „горница“ за изкупление греха на „долницата“, на чалгата. Аналогично увлечението по „чалга история“ е конструиране на въображаем свят на минало величие – компенсация за мизерията в жалкия ни реален свят. Вторият концерт на фолклорния ансамбъл „Българе“ в „Симфони Спейс“ на Бродуей в Ню Йорк преди две години бе стъписващо кичозен апотеоз на псевдофолклорната бутафорика и чалга историческата реконструкция (англ. historical reenactment). Но пък, от друга страна, една „патриотична“ полза от чалгата е, че измести сръбския „попфолк“ – когато Азис събираше на стадиона 30 хиляди, Цеца Величкович докарваше „само“ до 3 хиляди. Косовски албанци водопроводчици в Ню Йорк слушат „в колите си“ и знаят наизуст на български много чалга песни и за тях България е важна страна с хубава музика. Виж, че българинът открито хареса един гримиран като Снежната царица цигански певец, който обаче „има страхотен глас“ (не е вярно) и мистериозно излъчване на костинбродски Фреди Мъркюри, според мене имаше по-скоро общо с късна нашенска реабилитация на „кючека“ (османския обичай преоблечени като жени момчета да танцуват еротично и биват пожелавани от мъже), нежели с нова толерантност към ЛГБТ. Дано греша. За мене и повечето връстници, расли в големите градове с радиото, грамофона и по-новите технологии, истинската интонационна среда, в която сме израсли, нашата „музикална родина“, е, разбира се, (афро)американският блус (с британските му издънки) – е, плюс българската и друга социалистическа естрада по жизнеутвърждаващ западен образец до средата на 70-те години и „образователната“ (класическа) музика за малцината, в чиито семейства е била на почит. За мене „автентичният фолклор“ бе напълно непознат – ако не смятаме стъргането на мечкарските гъдулки (тур. кеменче, англ. Byzantine lyre), които звучаха като дрезгаво рикание на ослепени циклопи, а към кутевския фолк започнах да изпитвам интелигентски романтичен интерес едва когато в гимназията почнах да чета „книжки“. Днешните млади сигурно не знаят, че крилатата фраза на деня покажи на тия хора е взета именно от речите на мечкарите при социализма, преди него е било „покажи на господарите“ – как бабите се търкалят пияни на Бабинден, как жената чака мъжа си, как Г. Аспарухов вкарва гол.
Анатомически чалгата спада към културната „долница“, асоцииираща се с частите на тялото по-долу от диафрагмата. Проблемът обаче не е в наличието на телесна „долница“, без която, разбира се, не може, а в липсата на телесна „горница“, както преди време писа Евг. Дайнов. Не е проблемът в наличието на ниски жанрове, културна „долница“, а в липсата на равни тям по жизненост и тежест високи жанрове, културна „горница“. Културната „горница“ във всички вменяеми човешки общества не е снобска прищявка на интелектуалците, а важно публично благо. Публичната власт я подпомага, било пряко, било чрез поощряване на дарителството, учи децата на нея. Високата култура, както е добре известно на образованите хора, развива благородни чувства и други душевни и умствени качества, компетентности, извънредно важни за гражданина, работника, предприемача, данъкоплатеца, чиновника, войника, любовника, съпруга, родителя, учителя и т.н.Едномерната „долнична“ реалност значи масово обезкултуряване, интелектуална безкритичност, ирационалност и аморализъм – това, с което започнах коментара. Тази безкритичност, цинизъм, аморализъм, позитивистична или апологетична едномерност, включително и възрастова (млади и стари), и полова (жени и мъже) едномерност, дишат духа на чалгата. Например обикновено младите, тийнейдж, се бунтуват срещу възрастните: това е и биологически, и социално-психологически обусловено. Младежката субкултура се гради на бунта на поколенията, на конфликта на поколенията. Нищо подобно в чалгата: и 50-годишни матрони, и техните тийнейдж дъщери заедно въртят оргиастични задни части по масите. Нима една самоуважаваща се българска матрона, една самоуважаваща се българска тийнейдж дъщеря в нормална, балансирана културна среда биха го правили една пред друга? Това говори томове за дълбочината на нервното разстройство на обществото ни.
Основната категория на чалгата всъщност е срамът – разбира се, маскиран като бабаитлък. Българите, които се „пресрамят“, преборят комплексите, заговорят истинския си език, станат себе си, отхвърлят чалгата спонтанно. Чалгата е музика на объркания от „прехода“ бивш социалистически труженик, изразява ценностния му хаос: „нормите на социализма бяха лъжа – значи всичко е позволено“, лекува безпомощността и срама си с цинизъм и вулгарност. Следващата част на коментара ще съпостави чалгата с блуса – афроамериканската музика, истинската „интонационна среда“ на моето поколение, ще я опише и като деградация на конкретни културни черти от социалистическата епоха и ще направи опит да прогнозира бъдещата й съдба.
