„Като нямат хляб, да ядат пасти“ – Мария – Антоанета
На всички ни е известно, че застрахователното дело в България е развито до едно изключително примитивно ниво. Мисленето на българина включва сключване на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ и приключва..дотук. Всеобщото схващане сред българите е, че друг тип застраховане не е необходимо, защото народът е беден и няма пари за хляб.
Горе долу като фразата на френската кралица Мария Антоанета, която реагирала на информацията, че народът й няма хляб, с фразата: „Като нямат хляб, да ядат пасти“.
Понеже нямаме пари за хляб. Бедни сме. Една разходка по централната градска част на Благоевград недвусмислено разкрива една друга, по-различна картина. Пълни магазини, препълнени кафета, хора, облечени за стотици левове. Които нямат пари. Иначе бедният български народ обядва в скъпи заведения и пуши цигари, плащайки безумни акцизи. Защото няма пари.
Когато българинът все пак се замисли върху това какво ще се случи със семейството му, ако евентуално той е нетрудоспособен или физически му е невъзможно да го издържа, махва безхаберно с ръка и се надява нищо да не се случи. Ами ако се случи, бих попитала аз. Няма, няма, е отговорът. Нас Господ ни пази.
И сигурно е така, иначе не си обяснявам откъде идва цялата самоувереност у мисленето на българина. Сигурно има подписан договор с Всевишния и той лично му е гарантирал, че проблеми в живота няма да има. Защото никой не може да бъде сигурен, че животът му ще протече по абсолютно гладък начин и без сътресения.
Когато пък се замисли за пенсия и годините след нея, българинът упорито повтаря същия жест с безхаберното присвиване на рамене и фразата „няма да я доживеем“. А ако все пак я доживеем? С какво ще живеем, ако не сме я подсигурили предварително или разчитаме само на онова, което ще получим от държавата?
Средната продължителност на живота в България според данни на ООН за 2010 година, е 72.2 години. Средната възраст за пенсиониране – 64 години. Простата математика показва, че средно българинът живее най-малко осем години, след като се пенсионира. Тази гледна точка, базирана на статистически данни означава, че все пак шансът да доживеем пенсия не е никак минимален.
Когато човек не се погрижи за своята старост, той се превръща в потенциална тежест за децата си. Ако те са в трудоспособна възраст, на свой ред имат деца и „нямат пари“, пред тях застава въпросът: „А за кого да се погрижа и кого да избера – майка си или детето си?“. Въпрос на морален избор, понякога невъзможен. Този въпрос обаче ме навежда на една друга мисъл, а именно толкова ли сме безотговорни като нация и мислене, или просто сме прекалено оптимистични..
