Един топъл, невиждащ поглед или колко струва човещината днес

Знаем, че хората по начало са добри. И сигурно е така. Носим доброто в себе си, ала не му даваме поле за изява. Тъкмо обратното – умишлено го потискаме.
Студен делничен ден е и всеки бърза за някъде. Ръми дъжд, ветровито е и хората вървят с наведени глави, умислени в собствените си грижи. Никой не забелязва, че на улицата вече няколко минути стои възрастна жена – очевидно сляпа, и се опитва да пресече по пешеходната пътека, ала неуспешно. Защото при всеки свой опит тя или е уплашена от надутия клаксон на поредния шофьор, който седи на топло и сухо в колата си и не може да спре и за минута да спази правилата за движение по пътищата, пропускайки пешеходец на обозначеното за целта място, или от ръмженето на двигателя на поредния автомобил, който също не спира, дори без да я предупреди. Изглежда, че никой от останалите пешеходци, пресичащи на сантиметри от нея, също не я забелязва. Гледат я с пренебрежение и мърморят по нос. Защо? Защото е сляпа? Защото за нея представлява проблем действие, което за нас, „нормалните“ граждани, е елементарно?
В този момент до възрастната жена застава младо момиче – хваща я под ръка и я прекарва през улицата. И после се връща обратно. Тя дори не е имала път натам, ала е отделила половин минута от ценното си време, за да помогне. Съвсем нормална, реална, човешка реакция.
Защото, съвсем хипотетично, пресичането може да завърши и по друг начин. В болницата. Или в гробищата. После обществото ще се възмущава, ще псува управляващите и лекарите, че на жената не са осигурени условия за нормалното и съществуване. И това е така. Какво прави обществото обаче, освен да надига глас след фаталния край? Нищо. Какво гарантира на всеки минувач, подминал жената, че утре няма да бъде на нейно място? Бягаме от хората с проблеми, сякаш те сами са избрали да ги сполети тази съдба. Всъщност на тях им трябва съвсем малко, за да оцелеят – просто една подадена ръка. В замяна те не могат да дадат нищо друго, освен един невиждащ поглед, изпълнен с топлина.
Историята е реална, тя се случва на улица „Джеймс Баучер“ в Благоевград. Тази жена живее сред нас, тя и още много. Тя не може да прочете разказа за себе си, ала винаги ще бъде благодарна на момичето, което не видя.

Comments

comments