Свобода на словото…и изобщо съществува ли в днешно време такава?!Нали именно тя е сред най-значимите граждански права.Всеки би трябвало да може да търси и разпространява информация,стига тя да не противоречи на истината.Всеки би трябвало да може да се изкаже по даден проблем без притеснение,че за някой друг това няма да е “удобно”. Свободата на словото се изразява в това всеки човек да изразява публично мнението и възгледите си без насилие и натиск от страна,на когото и да било.Тя е тясно свързана със свободата на мнението,на религията и съвестта.Според мен всеки човек носи свободата на словото в себе си,всеки човек сам преценява дали има смелост да изказва,това което мисли или не,дали това ще му бъде от полза или може би точно обратното.Тя съществува в нашето ежедневие,било то в училище,в медийте,в кръга ни от приятели или пък в разговорите с любимия човек.
Ако погледнем медиите в България, по отношение на свободата на словото положението е повече от страшно,за да е свободно словото, трябва да е свободна мисълта, но с български манталитет няма как да очакваме германска медийна среда, защото немалък брой журналисти са били купени, други изпълняват поръчки под маската на свободата на словото…
Колкото и обезсърчително да изглежда положението с ниското обществено доверие към медиите и журналистите в България, моето мнение е, че въпросът със свободата на словото трябва да е постоянна величина в процеса на демократизирането на страната. Основен проблем преди от който идва най-голямата беда за свободата на словото, е че собствениците на голямата част от българските медии нямат чисто медиен бизнес, а просто използват вестници, телевизии или сайтове за обслужване на своите бизнес или политически интереси. Това доведе до компрометиране на някои издания не заради журналистите, работещи в тях, а заради собствениците им. Обикновените хора, които нямат интерес или не се вглеждат в това медийно задкулисие, нямат представа за реалното състояние и истинските цели на прикритите собственици на медии и затова се стига до това в обществото да се говори повече за поръчкови журналисти, а оттам и до девалвацията на професията.
При такава среда и срастване на интересите на политически, корпоративни и медийни кръгове не може да става и дума за независима и обективна журналистика, а за поръчкова такава. Не са малко примерите през последните години, в които определени медии бяха вкарани и използвани по най-брутален и очевиден начин в политическите войни и предизборни кампании.
Да не забравяме, че след икономическата криза от 2008 г. немалка част от частните медии често заемат сервилна позиция към управляващите, не защото не виждат основание за критика на техни действия, а просто, защото техните собственици заемат безкритична позиция, за да не отблъснат финансов ресурс, който идва от институциите на изпълнителната власт. Тези средства в някои случаи вероятно са били и спасителен пояс за медии, изпаднали в трудно финансово състояние след свиването на рекламния пазар в резултат на световната икономическа криза от 2008 г.
От тази гледна точка дебатът за свободата на словото в България има съвсем други проблеми и измерения от този, който на скоро бе предизвикан на Запад по повод редакционната политика на френското списание сатирично списание „Шарли ебдо” и терористичното нападение срещу изданието.
Журналистите в България се превръщат все повече в регистратори, в отразяващи, в дописници. В задаващи въпроси , чийто отговори знаят предварително. Подпечатаното с позиция липсва. Ние отдавна тичаме след тенденциите и модите и не дръзваме да проявим куража да станем субективни.Съзнавам каква почуда и разтушителна въздишка ще предизвикам с „непрофесионалното“ си твърдение. Все още под снемащото отговорността търсене на всевъзможни гледни точки се мъти и рои беззъбо и безцветно отразяване на събития, писане на дописки и обтекаеми свидетелски репортажи на които се чудиш присъствал ли е авторът или са му разказвали по спомени. Защото „така се прави“! Защото мантрата „ти не си важен, важно е какво коментират действащите лица“ обезличава драстично вече цяло поколение вестникари и лица от екрана. Разбира се има и друг подход. Той за момент дава повод за оживление, но радостта от проявата на витално слово изчезва, когато се позаслушаш, вгледаш или просто не изскочат като пъпка на челото на буен юноша причините за войнстващата позиция на задълбалия в болезнен проблем автор.
Целенасоченото, избирателно лаене в посока, указана от интересите на медията и родителския й кръг, е не по-малко познат, но премълчаван подход поради тайната надежда, че утре и ти може да си сред избраните и да те допуснат до нечия трапеза, от която падат обилни трохи.
М.Димитрова
