В живота на човек има малко наистина важни неща и децата са едно от тях – те са нашето бъдеще, нашите надежди, нашите несбъднати мечти и желания, нашият начин да пребъдем във времето. Едновременно с това наше задължение е да се грижим децата ни да пораснат достойни и стойностни хора, които от своя страна да продължат това чрез собствените си деца. Грижата за децата е задължение на всеки родител от момента, в който детето се появи на бял свят – да задоволи потребностите му във всеки аспект от развитието на новия човек: да го нахрани, да го облече, да играе с него, да го учи, да го обича, да го учи да обича. Може би точно затова, когато чуем, прочетем или видим родители да малтретират по един или друг начин децата си, не разбираме от какво би могло да е продиктувано това отношение.
Напоследък ежедневието ни е изпъстрено със случаи на неангажирани родители, на родители, които физически, психически и дори сексуално, насилват децата си. Проблемът с насилието над деца съществува доста отдавна, но до края на 20 век не му е обръщано достатъчно внимание. Дълго време се смяташе, че насилието в рамките на дома, респективно семейството, е “възпитателно” и “не е наша работа”. Но в наши дни насилието достига застрашителни размери и е необходимо да се работи в посока свеждането му до минимум. С проблема за насилието в и извън дома се заемат много институции в световен мащаб.
Всеизвестно е, че обект на насилие навсякъде по света жертви на домашно насилие са предимно жени и деца. Организацията на обединените нации много сериозно се ангажира с феномена и по този начин дава тласък на борбата с него. България се присъединява към борбата с това явление и в тази връзка у нас се приемат закони, които да подпомагат тази борба – Закона за закрила на детето (обн. ДВ, бр.48 от 13 Юни 2000 г.) и Закон за защита от домашното насилие (обн. ДВ, бр.27 от 29 Март 2005 г.). Тези закони уреждат правно проблема, но далеч не го решават. Създадени са и организации – държавни (Агенция за закрила на детето) и неправителствени (Неправителствени и обществени организации и фондации) – които работят в посока превенция и контрол на насилието над деца в семейството и подпомагат работата на държавните институции. За радост в последно време се обръща много внимание на феномена домашно насилие не само от страна на институциите, но и от страна на медиите и изследователите на проблематиката. Публикувани са много изследвания, публикации и трудове от професионалисти в областта. Включването на широката общественост също оказва своето влияние.
Голяма част от хората обаче все още не умеят да разпознават насилието и малтретирането, не правят разлика между физически, психологически и сексуален тормоз, както и не подхождат правилно към вече разпознатото насилие. В основата на домашното насилие стои комплекс от фактори и процеси, провокиращи агресия и насилническо поведение. Често в литературата се посочва зависимост между детството, личностното израстване и поведението в зряла възраст на насилника. Разбира се значение имат и социалните фактори – бедността, безработицата, ниската образованост. По принцип домашното насилие се открива много трудно, тъй като болшинството от случаите не се докладват пред компетентните органи.
Физическото малтретиране е най-често докладваното и най-често присъстващото в статистиките и публичното пространство вид малтретиране, заради явния си характер и в повечето случаи видими белези. Физическото наказание се практикува в много семейства, а неговите форми в най-общ смисъл се определят от степента на култура на родителите и тяхното генетично и прародителско наследство. Различните му, крайни форми водят до “нещастни случаи” и травматични последствия при децата – фрактури на крайници или други части на тялото, изгаряния, увреждания на вътрешни органи, както и недохранването и дехидратацията. Най-лесно се разпознава физическото насилие по външните белези и несъответствието в разказа на родителя и детето и телесните находки – обясненията със “случайните” падания и подхлъзвания и несъвпадането им с откритите рани или синини по тялото на детето. Друг лесен за разпознаване признак е честото търсене на медицинска помощ за “случайни” травматични наранявания на детето. В тези случаи трудността идва от там, че родителят е изключително притеснен и не се отделя от детето, демонстрирайки истинска загриженост, както и пълната липса на индикации за малтретиране от страна на детето, което от лоялност и страх от ново наказание не смее да разкрие истинската причина за посещението в медицинското заведение. При телесните находки се търсят предимно явни външни белези – разкъсване на тъкани; избити зъби; фрактури на крайници; симетрични белези; насинявания, които ясно могат да се оприличат на отпечатък от длан, обувка, колан; множество и с различна давност насинявания и белези от рани; типични изгаряния; насинявания в долната част на гърба или гениталната област; коремни травми, довели до разкъсване на органи; хематоми; обезкосмени участъци като резултат от отскубване на коса; увреди на окото, черепа, ухото и ушната мида; фрактури на ребра или спирални фрактури от усукване; внезапно настъпили неврологични изменения без конкретна причина. За да бъде разпознато физическо малтретиране над дете е от голямо значение подробно снетата анамнеза, рентгенографиите, лабораторните изследвания и данните на детето и родителите. Добре е при съмнение за вътрешни наранявания да се принуди детето да се движи из стаята – да клекне, да седне, да се изправи, да ходи, като по този начин може да се открие прикрита болка без външна проява. Разглеждайки физическото малтретиране на детето, Антон Славчев посочва в книгата си „Насилие, физическо малтретиране и сексуална злоупотреба с детето” някои основни характеристики, способстващи за разпознаването му – по поведение всички малтретирани деца изглеждат уплашени, с лабилно поведение, ниска себеоценка, тревожност, възможно е изоставане в развитието и дори склонност към суицид, както и дефицити във вербализацията. Според автора, при малтретираните деца се явяват тревожни състояния, разстройства на съня, страх от контакт с възрастните и очакване за наказание и критика. Наблюдава се също хипервигилитет и страхливост последвани от параноидно поведение. Той твърди, че крайният резултат от хронично физическо малтретиране води до увреждане на Аз-концепцията и себевъзприятието на жертвата, което е идва от убеждението на жертвата, че насилието е породено от собственото й лошо поведение и небрежност. При малтретираните деца се наблюдава също мрачност, гняв и мъка, социално оттегляне, в резултат на които се появява поведение, състоящо се в себенаранявания, суицидни опити и суицидни мисли, депресия и усещане за безнадеждност, като това поведение е провокирано пряко от нанесен от родителите побой или заплаха от изоставяне. В противовес на това, е възможно да се наблюдава обратното – увреден контрол над импулсите – изключителлно агресивно и разрушително поведение на малтретираното дете, като проява на защитен механизъм. Твърде възможно е да настъпят промени във възможностите на детето причинени от увреди на централната нервна система, като те не са непременно свързани с черепни наранявания, както и когнитивни и интелектуални увреди на развитието, които се проявяват в задръжки, речеви и езикови увреди, причинени от физическо малтретиране на детето.
Говорейки за физическо насилие, добре е да споменем и неглижирането – то не е така изразено както чисто физическото, тъй като в него има намесена и емоция, но оказва пагубно влияние върху детето. Важно е да се знае, че неглижирането често е следствие от икономически или емоционални проблеми при родителите, настъпили поради конкретни обстоятелства и социални предпоставки – безработицата, загубата на единия родител, партньор, разводът, а често и злоупотребата с алкохол и/или наркотици, водят до депресивност и изолираност, както и до лишаване от средства за преживяване, което пък от своя страна предизвиква една житейска съкрушеност, неспособност на родителя да обгрижва детето по правилният начин. Биха могли да се отделят два типа неглижиращи майки – млади и неопитни, които са социално изолирани и необразовани и такива, които са пасивни, оттеглили се, израснали в семейства от същия неглижиращ тип. Като цяло майките на неглижираните деца се описват като по-малко контактуващи с децата си вербално и с преобладаващо директни команди и критики към децата, социално изолирани и депресивни, а съпрузите им често имат алкохолна или друга зависимост. Типично за неглижирането е недохранването, хроничния глад, видимо лошата хигиена на кожата, неугледния вид, оттегленост от заобикалящата среда и лесна възбудимост. На поведенческо ниво такива деца могат да са в двете крайности – или да се привързват безразборно към всеки, бил той познат или непознат, или да са тотално социално неотговарящи, дори и при най-близки социални взаимоотношения и ситуации. Неглижираните деца често бягат от дома си и проявяват поведенчески разстройства, дребни са за възрастта си, имат ендокринни промени, които са резултат от намален растежен хормон и показват странни хранителни навици – преяждат, ядат боклуци, пият вода от тоалетната, а след това получават пристъпи на повръщане. Физическите находки при този тип малтретиране са: недохраненост, непрекъсната умора, недостатъчно облекло и лоша хигиена. Може да има медицинско неглижиране, което се изразява в липса на подходящи грижи при хронично заболяване, липса на имунизации, на стоматологични грижи, на необходими във връзка със степен или вид инвалидност атрибути – инвалидни принадлежности, очила, слухови апарати. Емоционалното неглижиране намира израз в забавянето на физическото, психомоторното и когнитивното развитие на детето. Според А. Славчев характеристиките на неглижираното дете се проявяват още в най-ранна възраст при развитието на привързаността, което е крайно несигурно. Около две-годишната си възраст неглижираните деца не съдействат в комуникациите и лесно се фрустрират; около 3-4 годишната си възраст вече очертават ниска себеоценка, трудно справяне със себеконтрола и фрустрациите; при тръгване на детска градина, училище липсва ентусиазъм, интереси и постоянство, като в някои случаи има налице явна депресивност, а в други изразена агресивност.
При психологическото или емоционално малтретиране характерен е дисонансът в семейните взаимоотношения. Този дисонанс се изразява в продължителна и тежка загуба на контрол, враждебни и критични взаимоотношения, нападки, обиди, отделни спални, напускане на дома от единия родител, насилие между родителите, саркастични или нападателни забележки, подмятания и дори заключване на дома за единия родител. По принцип случаите на емоционално малтретиране са по-чести при родители, при които се открива интелектуален дефицит в някаква степен или дори умствена изостаналост. Това разбира се не изключва останалите семейства. Според А. Славчев, психологическото малтретиране се изразява в липсата на топлота в отношението на родителя към детето, а също така и в изразяване на враждебност. Емоционалното малтретиране е най-трудно разпознаваемо, тъй като при него няма ясно изразени признаци, които външно да дават индикации за насилие. Авторът посочва някои характеристики, които биха могли да индикират наличието на насилие. Най-общо при липсата на топлота в отношението към детето се открива използването на пренебрежителен тон от страна на родителя, липсва интерес към дейностите, успехите и постиженията на детето, липсват или са изключително редки похвалите и подкрепата, не е явно разбирането на детските затруднения и детската тревожност се посреща с раздразнение и/или безапелационни заповеди, а ако се опита родителят да отговори на тази тревожност, то го прави кратко и някак ритуално, като дори не обръща внимание толкова на успеха си при успокояване на детето, колкото на начина, по който го прави. При враждебността налице е ясно изразено абнормно отрицателно отношение или поведение на родителя към детето – безсмислено автоматично обвинение за всички възникнали проблеми, затруднения или грешки в домакинството; приписват се на детето отрицателни характеристики; критикарство, прерастващо в унижение на личността на детето и непрестанно посочване на минали грешки; включването на детето в спорове, когато родителят е в лошо настроение и повод да излее гнева си върху детето; несправедливо третиране на детето спрямо останалите членове на семейството, като то се натоварва с отговорности, не се включва в позитивните семейни взаимоотношения, не се обръща внимание на потребностите и затрудненията му и спрямо него се вземат тежки наказателни мерки без физическо насилие – например заключване в тясно и тъмно пространство. При детето се наблюдава една картина на психомоторна забавеност, апатия, забавено отговаряне на стимули, печална, дори страдалческа експресивност на лицето, недохранване и страхливост.
Сексуалното малтретиране, особено когато е в дома, е изключително тежко. За него се съобщава рядко и често продължава с години, като по този начин може да предизвика трайни увреждания в емоционално отношение. Причините за латентност на този вид малтретиране се крият в чувството на вина, страх и срам, които не позволяват на детето да сподели случилото се с него. Най-често липсват ясни индикации за сексуално насилие, поради неосъзнаването и неразбирането от децата, за това какво им се случва, ако малтретирането е извършено в ранна детска възраст. Последващото осъзнаване на насилието предизвиква у детето сериозни емоционални проблеми и промени в личностовите характеристики, които дават отражение в поведението му. Физическите индикатори за сексуално малтретиране са редки, но въпреки това е възможно да се открият – охлузвания, болка, дискомфорт или кървене от гениталната или аноректалната област, както и затрудненията при ходене и седене, наличието на болести, предавани по полов път, говорят за сексуално малтретиране и винаги трябва да пораждат съмнение при откриването им. Все пак тези индикатори се откриват при по-обстоен преглед и вече породени съмнения, затова е необходимо да се следи за други индикации, като например наличие на цинизми и повишена еротизация в начина на изразяване и поведението на детето. Играта на детето и рисунките му също дават възможност за ранно откриване на сексуално малтретиране. Поведенчески белези, които биха могли да говорят за сексуално малтретиране в зависимост от възрастта могат да се изразят в несъответно за възрастта сексуално поведение, сексуално предизвикателно поведение, сексуални страхове, безрадостност, стремеж към присвояване на вещи, злоупотреба с други деца, симптоми на тревожност, появяващи се в конкретни ситуации, агресивно поведение, а в по-голяма възраст – депресия, суицидни опити, училищни страхове и бягства, жестокост към животните, бягства от дома, разстройства на хранителното поведение. В юношеска възраст тази симптоматика се обогатява, като към депресията се включва срам, самонаранявания, злоупотреба с наркотици, сексуално поведение, включващо проституция и дисоциативни прояви, включващи деперсонализации, множествено личностово разстройство. Психологическите последици от сексуалното малтретиране на детето води до безсилие, тъй като детето не може да контролира обстоятелствата и изпитва страх, тревожност и безпомощност; стигматизация, която произтича от чувството на детето, че е лошо и увредено, както и от реакциите на останалите, когато научат за злоупотребата и последващите чувства на срам и вина; предателство, което е следствие от острата загуба на илюзии след сексуалното насилие от страна на доверения или обгрижващ родител, от когото детето е очаквало обич и подкрепа.
По-страшна форма на сексуално малтретиране е сексуалната експлоатация от родители на деца. Тя има висока латентност и често не се прави разлика между тази с търговска и тази с нетърговска цел. В труда си “Криминологична характеристика на сексуалната експлоатация на деца”, доц. д-р Нина Белова разглежда този сериозен проблем в дълбочина и се позовава на международни и национални изследвания в обосноваването на проблематиката и нейното детайлно разглеждане. Според авторката факторите за скритост могат да се обособят в няколко групи – първата от тези групи е свързана с жертвите и техните родители – страхът от извършителите, срама, чувството за виновност и съпричастност, както и с факта, че тежките травми пречат на пострадалите да дадат надеждни показания, не разбират смисъла на извършеното срещу тях посегателства и не знаят от кого да потърсят помощ, съчетано с нежеланието на родителите да потърсят помощ от полицията. Втората група фактори касае проблемите от институционален тип – премълчаването на проблема от криво разбран престиж на органите, занимаващи се с проблематиката, недостатъците на съдебната система и работата на полицията, корупцията, връзките с криминални групировки. Следващата група фактори е свързана с особеностите на самите престъпления и на техните извършители – липсата на следи от насилие при използването на деца за порнография, заличаването на следи от насилие и голямото разстояние между началната и крайната дестинация, както и криминалния опит на групировките търгуващи с деца, техните финансови възможности и връзки. Има и още една група фактори, свързани с глобализацията – нарастваща интензивност на легалния и нелегалния трафик на хора, създаването на широки трансгранични връзки и комуникации, развитието на компютърните технологии. По статистически данни, посочени от Н. Белова в нейният труд, болшинството деца, жертви на сексуална експлоатация, са момичета (около 75%), докато момчетата са по-малко (едва 25%). Възрастта на жертвите през периода 2003-2005 г. Според полицейската статистика в над половината от случаите е под 18 години, като 53,8% са непълнолетни, докато делът на малолетните е 46,2%. Данните за етническа принадлежност сочат, че 50% от децата жертви са българи, 32,2% са роми и 17,8% от друг произход. Авторката посочва, че според статистиката преобладаващата част от децата, жертви на сексуална експлоатация са от семейства в неблагоприятно социално положение – бедност 75%; близо 42,9% от среда с много ниска култура и образование; 7,1% живеят при роднини или в институция, поради липса на родители, а в 39,3% от случаите пострадалите деца имат близка роднинска връзка с извършителите, т.е., около една трета са родители сводничещи на децата си. Тази тревожна тенденция показва крайна необходимост от мерки в посока превентиране и контролиране на този вид малтретиране.
Работата с деца, жертви на насилие от който и да било от гореизброените видове, е изключително деликатна и изисква намесата на професионалисти, подготвени за такава дейност. Като начало детето трябва да има ясна представа за това кой разговаря с него, с какво се занимава, каква роля има в ситуацията. Не бива детето да се пресира да говори за нещо, за което не желае – по-добрият вариант е да се остави разговора за по-късен етап. В разговорите с детето и родителите при съмнение за насилие, както и при доказано такова, е необходимо да се спазват някои “правила” като например да не се разпитва детето от човек в униформа или с типични белези на власт (белезници, пистолет), както и да се наблюдава внимателно поведението на родителите и на детето – има ли коалиция вътре в семейството, взаимна подкрепа и дали това е насочено срещу някого; как изглеждат родителите, пострадалите и другите деца в семейството, ако има такива, добре ли са облечени (има ли разлика, налице ли е занемаряване или просто финансов проблем), какво е отношението към едните и към другите (наблюдава ли се враждебност, неприязненост), какъв е вербалния контакт с родителите – как го наричат, какъв е говора на детето и на родителите, как се изразяват, дали детето употребява несвойствени за възрастта думи и изрази (със сексуален подтекст), речника на детето съдържа ли агресия, когато описва отношенията у дома, показателни са думи и изрази със сексуална окраска, описва ли детето в детайли неща, които не са от неговия свят, има ли данни за разминаване в поведението на детето на различни места и в различни ситуации, в облеклото на детето има ли неадекватни за възрастта му аксесоари (токчета, бижута, чанти), има ли данни за насилие над някой от родителите. От значение е как се провежда разговора с детето – не бива да се чувства заплашено, включително от извършителя и неговото завръщане, трябва да му се даде да разбере, че всичко споделено и разказано ще остане в стаята и няма да бъде огласено, че казаното от него е важно и значимо, че то не е съпричастно, да се има предвид факта, че в повечето случаи детето се чувства виновно, тъй като му е вменена вина от извършителя (тайна игра при сексуалното посегателство, провокация за побой, подаръци за мълчание). В никакъв случай не бива детето да бъде глезено и да му се съчувства, както и не бива да се очерня извършителя, необходимо е да се държим с детето сериозно и делово и то да разбере именно така нашето държание. Крайно нежелателни са прегръдки, целувки, вземане на колене, въпросите трябва да са ясни, прости, кратки и да предполагат отговор, който да не се изчерпва с “Да” или “Не”, защото е възможно да отговорят случайно или да излъжат, за да се отърват. Не бива да се задават комбинирани въпроси като например “Къде и кога?” – трябва да е едно по едно, последователно. Трябва да се има предвид, че децата бързо се уморяват и бързо забравят, а също и да се внимава при изслушването в съда – да се избягват безкрайните повторения на случилото се. Добре е да се следи дали детето не проявява промени в поведението си – например липса на апетит, повишена тревожност, безсъние, неоснователни страхове от болести, тематични страхове – отказ от разходка, игра, стремеж да постигнат свръхуспеваемост, за да се докажат и заслужат одобрението на родителите. Когато се посещава дома на жертвата да се следи за това има ли нетипични белези – например бельо, дрехи, вещи на несъответни места. От голяма важност е разговорите с детето да се провеждат от позицията на неговата възраст и да му се осигури търпеливо изслушване. За да бъде постигнат добър резултат от работата с деца, жертви на насилие трябва да има взаимодействие между институциите, отговорни за проблематиката.
Като извод от написаното по-горе, може да се обобщи, че независимо от формата, насилието над дете е акумулатор на проблеми, в които рискът е постоянен и опасен за развитието на детето. В контекста на изложеното до тук става ясно, че насилието е навсякъде около нас и проявите му не винаги са видими за окото на обикновения гражданин, тъй като все още домашното насилие се възприема като “вътрешно семейна работа” и се толерира ненамеса в действията на насилниците. Високата латентност на домашното насилие ясно и категорично говори за психологическа бариера в личностовите характеристики на хората и нежеланието им в тази връзка да вземат отношение и позиция спрямо насилническите действия. Налице е и проблем, касаещ родителската компетентност – родителите считат, че знаят най-добре какво да правят с децата си и как да ги възпитават, но от педагогическа гледна точка се получава разминаване между представи, реалности и нагласи. Родителите често, на практика почти винаги, прибягват до начините на възпитание, които са прилагани спрямо тях самите в тяхното детство. Това обаче, съчетано с новите тенденции към свобода на детето и, според мен, криво разбрана толерантност и демократичност, прераства в сериозен проблем и все повече родители не успяват да се справят с децата си и с тяхното поведение. От изложеното е видно, че болшинството проблемни семейства, в които се извършва насилие, са ниско културни, ниско образовани и страдат от проблемите съпътстващи прехода и световната криза. Обедняването и безработицата, съчетани в много случаи със злоупотреба с алкохол и/или наркотици, са основни причини за извършване на малтретиране в дома. Обикновено тези факти са известни на близкото обкръжение на насилниците и жертвите, но те не предприемат действия, за да предотвратят или преустановят насилието. Недоверието в държавните институции допълнително утежнява проблема и задълбочава последиците от него за цялото общество. Именно затова, според мен, е необходимо да се коносолидират всички ангажирани с проблематиката институции и да взаимодействат помежду си, като ангажират и обществото чрез програми за превенция и контрол, а може би някои от тях дори със задължителен характер, тъй като това би гарантирало в някаква степен успеха на тези програми. Необходимо е също така да се предостави повече достоверна и истинска информация на обществото по проблема с домашното насилие, без да се преекспонират конкретни случаи и да се залага на гръмки заглавия в медийното пространство, поради факта, че това пречи да се разбере същността и дълбочината на представените проблеми. И тъй като проблемът, разглеждан в настоящата разработка, касае в частност разпознаването на домашното насилие и работата с неговите жертви, смятам, че е редно да се създадат програми и в тази посока и с тях да се запознаят не само специалистите, но и цялото гражданско общество, като по този начин ще се цели навременно съобщаване за възникнал проблем от такова естество. Смятам също, че показните акции на МВР в последните месеци не са повдигнали особено рейтинга на полицията, а това е основен и необходим фактор за съобщаване от страна на гражданите за случаи на домашно насилие. Няма необходимото доверие и към социалните работници, може би поради недостатъчно познаване на тяхната дейност, функции и правомощия, които би трябвало също да станат до известна степен обществено достояние, за да може обикновения човек да е наясно за себе си дали и при какъв случай би потърсил тяхната помощ. Мое лично мнение е, че са необходими и някои сериозни промени в законодателството на България, за да е възможна превантивна дейност в по-широки рамки, което от своя страна би спомогнало за спечелване на така нужното доверие в институциите и би повлияло позитивно на минимизирането на проявите на домашно насилие, а съответно и на неговите жертви.
