Текстът е публикуван в портала „Култура“ и е на Теодора Димова. Тя е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга – повестта „Първият рожден ден“ излезе в издателство „Сиела“ в края на 2016 г.
Наближава 1 февруари, когато отдаваме почит на жертвите на комунизма. Събираме се пред паметника при НДК роднини, близки, съмишленици. Президентът със сигурност няма да дойде. Възможно е председателят на Народното събрание да дойде като представител на властта с десетина охранители, които ще оглеждат всеки човек, да прочете полусъболезнователно политкоректно слово, написано от друг човек и след десетина минути да напусне „събитието”, за да представлява Народното събрание на друго място, с почти същото слово.
Миналата зима отидох през един делничен ден да потърся паметника на жертвите на така наречения народен съд, избити на 1 февруари 1945. Питах няколко пазачи и гробари, никой не беше чувал. Отидох в административната сграда, където ме препращаха от гише на гише, докато най-накрая една жена ми обясни – паметникът е до арменската църква. Там е имало яма, изровена от паднала бомба. В ямата са разстреляни 147 човека – тримата регенти, осем царски съветници, двадесет и двама министри, шестдесет и седем народни представители от XXV народно събрание, четиридесет и седем генерали и висши офицери. Накарали ги да слязат в ямата. Двама екзекутори с автомати са извършили разстрелите. За кошмарния „кървав четвъртък“ е писано много.
Царица Йоанна пише в своите „Спомени“, издадени 20 години по-късно: „…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi, кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо“.
Последните думи от „Спомените“ ме поразиха. Дали са още там?! Царицата пише своите „Спомени“ през 1966 г. Тогава в България още е комунизъм. А днес – 30 години след комунизма – дали са още там?
На мястото, където са извършени разстрелите, е поставен паметник. Той е повече от скромен, но все пак го има. Все пак имената им са изписани на него. Все пак има кръст на този паметник. Издълбан е надпис: „На всички погубени от червения терор, които останаха без гроб“. Но телата на убитите, костите им? Те са там отдолу. Това е масов гроб. Не трябваше ли според християнската традиция костите на убитите да се изровят, да се идентифицират колкото е възможно, да се измият, да се положат в костница, да се прочете молитва, така че децата, внуците и правнуците на всеки от тях да отива и да се покланя на своя загинал сродник.
Порази ме мисълта, че костите на убитите са още там, както са затрупани със сгурията през онази мразовита нощ, и никой – нито политици, нито сродници, нито организациите на репресираните от комунизма, нито други обществени сдружения не се сеща и не излиза с идея гробът да бъде разкопан и костите да бъдат извадени, за да бъдат препогребани с почит. Та това е не по-малко кошмарно от самия разстрел! Това говори за пълно отсъствие на памет и на болка. Това е унизително към тяхната памет и позорно за нашето безпаметство.
Още в първите месеци след падането на комунизма на много места в България бяха открити и разкопани масови гробове с тела на убитите. Бяха прочетени заупокойни молитви и костите бяха препогребани с почит. Само този най-почетен гроб в България, в който едно върху друго на камара са нахвърляни телата на елита на българското общество, остана неразкопан и непочетен.
Едва ли телата са заровени много дълбоко. Сигурно ако някой вземе една лопата след метър ще стигне до костите. Но сякаш нямаме нужда да стигнем до истината и ни е по удобно тя да стои закопана.
Окаяното състояние на нашето общество се дължи на това, че не беше извършена декомунизация. Днес носталгията по комунизма добива гротескни форми.
Веднага след края на Втората световна война започва процес на коренна денацификация на германското общество. Тя не се изразява само в съдилища за престъпниците и лустрация, а преди всичко в разкриване на истината за престъпленията на нацисткия режим и за престъпността на самата нацистка идеология. Поради тоталитарните механизми на партийната пропаганда, идеологията прониква дълбоко в съзнанието, в мисленето, в поведението, в отношенията, завладява без остатък и поразява до корен. Затова германското общество се нуждаеше от денацификация. На всички германци са показвани филми и са изнасяни лекции за престъпленията на режима. Членовете на националсоциалистическата германска работническа партия и на Хитлерюгенд са водени в концлагерите, показвани са им условията, в които са държани лагеристите, провеждани са срещи с тях, за да чуят истината, която е била скривана и изкривявана. Принуждавали са ги по пет, по десет работни дни да погребват телата на загиналите в лагерите. Разкопавали са масовите гробове и са ги препогребвали по човешки. Днес са запазени стотици кино и фото кадри как се е извършвала тази дейност. Всичко това е твърде жестоко, но благодарение на тези действия Германия се превърна в справедлива и просперираща държава.
Методите на тоталитарните режими не се различават много. Денацификацията в Германия беше възможна, защото последва след унищожителната война и съюзниците бяха на едно мнение относно нейната необходимост. В комунистическия блок комунизмът се самосвали по мирен начин. Годините бяха много различни от следвоенните. Целият свят беше много различен. Декомунизацията не можеше да се осъществи с методите, с които е извършена денацификацията. Но да се покажат престъпленията беше необходимо – в името на истината и на паметта.
Затова сега стои непокътнат масовият гроб, в който нахвърляни едно върху друго, зарити със сгурия лежат телата на елита на българското общество и едва се намира човек, който да знае къде се намира скромният паметник върху него.
Присъдата над разстреляните е изцяло отменена с Решение №172 на Върховния съд от 26 август 1996 година. Това е достойно!
Но да не заспиваме спокойно поне през тази нощ, защото не направихме минималното, което бяхме длъжни да направим.
