Звукът от гъдулката идва от движението с лък по струните й. Формата наподобява круша, издялкана от дърво – най-вече череша. То се разделя на две цели части и по-добрата се избира за обработка. Първоначално се дълбае горната част, наречена глава. На нея са разположени ключовете за притягане на струните. Главата може да е направена като детелина или кръг. След това се дълбае корпусът – на него има отвор с пластина-капак. Две така наречени очи пък се намират на пластината. Издълбава се до тогава, докато стените не станат 3 милиметра тънки. Гъдулката може да има три, четири, пет или шест струни. Първоначално се правели от животински черва, днес и от метал. Струните са събрани в долния край на музикалния инструмент в „ дървено столче“ . То леко ги повдига, за да имат възможност да вибрират свободно.
Лъкът се прави от конски косми и дърво и се придвижва по струните на гъдулката, като музикантът ги притиска с ноктите. Държи се вертикално и се получава характерен звук. Всъщност лъкът на гъдулката е еднакъв по структура с този на цигулката. Разликата между двете идва от прехода при струните – при гъдулката това става чрез завъртането й около надлъжната й ос.
В Западна България я наричат „ кеменче“ , което от персийски означава малко лъкче. Така се нарича музикалният инструмент и в Гърция, Турция, Грузия, Иран. В Добружанския край я познават като копанка, а в Хасково – гьола.
Днес в музикалните училища в Широка лъка, „Панайот Пипков“ – Плевен, както и в Пловдив има специалности за народно пеене с гъдулка.
