От много време се каня да седна и да напиша това, но все не стигат и време, и нерви. А темата е болна за мен, за обществото в което живея, за моето дете, за вашите деца и изобщо за всички. Наркотиците, които буквално заливат улиците са проблем на всички нас, но трудно говорим за това, къде защото на нас не се е случило, къде защото е по-удобно да подминаваме въпроса, а той стои във времето премълчан и задълбочаващ се.
Ако преди години поне бе доста по-трудно да си купиш какъвто и да било наркотик, то днес е по-лесно от всякога. Както прочетох някъде, в една изповед на наркоман: „ще си купя по лесно и бързо наркотик, отколкото майка ми хляб.“, и е вярно, и е плашещо и вече е страшно. Страшно е, защото утре моето, твоето, нашите деца също ще могат да си купят, ако решат. Страшно е, защото тези които печелят от това ще стават все по-нагли, а органите на реда ще седят все така безучастно в борбата с разпространението.
Всичко ще се случва, докато стоим и мълчим, и не правим нищо, защото „на нас няма да се случи“. А замисляте ли се, че няма майка на наркоман, която да не си е мислила същото, само че то се случва и тогава е и късно и трудно да се намери изход. Та и на нас може да се случи, ако нещо не се промени, ако не започнем да говорим открито, защото проблем има, има и хора, които имат интерес да не реши.
Никой не може да ме убеди, че огромните пратки с наркотици, минават през границите ни без протекциите на определени фигури от властта. Това е бизнес от който много хора печелят, на гърба на децата ни и живота им. Ако нямаш „чадър“ , както стана модерно да се казва последните години, няма как да въртиш бизнес за милиони и то незаконен. Това обаче е дълбок и сложен въпрос с който ще ви занимавам подробно някой друг път. Тогава ще ви разкажа и за полицаите, които много добре знаят кой в малкия град какво продава, но не го закачат, защото и това се случва, ей така между другото, докато си затваряме очите и ние.
От години е моя кауза да говоря и да пиша за наркотиците, защото вярвам, че трябва да се говори. Тук е мястото да кажа, че моята мотивация не е моя лична история- никога през живота си не съм употребявала какъвто и да било наркотик, нито от любопитство, нито за да се харесам на някого. Това е въпрос на личен избор и моят избор е такъв – да стоя далеч от „боклуците“ които убиват, защото винаги съм искала да живея. Възможности съм имала разбира се, както казах и по-горе много е лесно да намериш наркотици, и тревата и кокаина са били достъпни за мен, но винаги са били и нежелани.
Но, да, виждала съм какво се случва с хората, които посягат, пред очите ми са се съсипвали животи и осъзнавайки, че не мога да помогна на тях, реших да помогна на другите, които все още не знаят как да постъпят. А за тези, които попаднаха в капана на наркотиците, наистина съжалявам, защото можеха да имат по-различен живот. За съжаление никой не им е обяснил какво ще се случи с тях, преди да посегнат. Родителите явно не намерили път към тях, докато могат, после плачеха с кървави сълзи, гледайки как детето им си погубва живота. Родителите имат важна роля в живота на всяко дете, те са онези, които трябва да го научат на това кое е лошо и кое добро. Когато те забравят това и пропуснат времето с децата си, после гледат с мъка и търсят решение, което понякога не се намира.
Ще ви разкажа за едно момче, което имаше всичко. То имаше материалните блага, които много други нямаха, беше подсигурено финансово и даже презадоволено, ако питате мен. Презадоволяването идваше, заради гузната съвест на родителите, които не бяха дали любов и разбиране, така с пари те „компенсираха“ собствената си липса в живота на детето им. И някъде там в изпълнения с емоционални липси живот, той посегна към наркотиците. Разбира се, започна с трева, която „специалисти“ твърдят, че не била вредна. Само че, не трябваше много време, за да се създаде желание у него да опита и нещо различно.
Така се стигна до кокаина. Поредната гадост, която е „модерна“ във „ВИП“ средите, сред богатите мамини дечица, които всъщност са „мамини“, заради парите на мама и тате, но вероятно и при тях има сериозен дефицит на обич. Кокаина естествено не бе последната спирка в опитите да усети нещо различно, въпреки че онова усещане от което имаше нужда, нямаше как да дойде от който и да е наркотик.
Истинското потъване дойде с първата доза хероин, след нея имаше още много дози, които стремоглаво го понесоха на долу. Животът толкова бързо се проваля в такава ситуация, че не съм сигурна, дали не е по-бързо и от потъмняването на лъжицата в която нагряваш хероиновия прах. И така, доза след доза, абстиненция след абстиненция момчето забрави кой е. Състоянието до което го водеше липсата на наркотик го въвличаше в нови „приключения“ от това да изнесе и продаде всичко от вкъщи, до това да открадне, за да направи същото, а и двете действия – за да се набавят средства за поредната доза.
Естествено кражбите водят и на друго място-затвора. А там оказва е доста лесно да се снабдиш с наркотици, така че престоя там не помага, защото и вътре правиш същото като отвън. После излизаш….за малко, за да попаднеш отново там. В този порочен кръговрат той попадна няколко пъти, а аз вече изгубих броя им.
Сигурна съм в едно – един млад човек прекара повече време зад решетките, отколкото на свобода. Къде бяха родителите, ще попитате вие. Ами някъде там бяха, но не направиха достатъчно за детето им, защото бяха заети всеки със своя си живот. Бяха там, но всъщност ги нямаше според мен. В този определен случай, аз виня основно родителите, защото гледаха отстрани как детето им се съсипва и не направиха нищо. Да, на думи много съжаляваха, но в следващия момент с безразличие ги чувах да казват: „Ми друсал се е пак, какво да направя“, ей Богу, идвало ми е да ги убия при тези думи. Та те говореха така, сякаш синът им е закусвал току що!!! Такива хора не заслужават да бъдат родители, те са създали дете без да са готови да понесат отговорността за него, по-лошо с безразличието си, те му „помагаха“ да затъне.
Днес не съм сигурна къде е момчето, някои казват, че е в затвор в чужбина и честно ви казвам, надявам се да е така, защото там поне затворите са истински и е много трудно да се внесат наркотици. Надявам се някой някъде сега да му помага, да го държи далеч от боклуците, които съсипаха живота му. Иска ми се да знам, че поне ще остане жив, защото той-живота му е провален, но винаги има надежда, когато искаш да останеш жив.
А преди време той искаше да живее, искаше само нормално семейство и родители, които да го обичат.
Видях всичко с очите си и може би вътрешно, именно това е историята, която ме кара да вярвам, че трябва да помогна на другите, защото на него не можах. Може би някъде в себе си съм скрила чувство за вина, въпреки че беше отдавна, а възрастта ми тогава със сигурност е била крехка и възможностите да направя нещо ограничени.
Днес искам и мога да предпазя детето си, а ако успея и някое друго дете, което ще прочете онова, което пиша. Вярвам, че семейството е първият пристан и основен стълб на едно дете и именно семейната среда изгражда характера, затова ще се старая да съм близо до детето си и да говоря с него открито за наркотиците. Ще говоря, колкото трябва и ще се старая да го обичам през цялото време. Може би на моменти няма да мога да осигуря всички материални блага на дъщеря си, но си обещавам че липса на любов няма да усети, защото не искам да „компенсира“ тази липса с пороци, които могат да погубят живота и.
Вие също говорете с децата си и ги обичайте, обичайте ги винаги, защото те имат нужда от това!
