В България има наркотици, има зависими, има проблем. Фактът, че някой се прави, че той не съществува, не означава, че него го няма. Има го, и още как. Питайте семейството на съседите ви, което е пламнало от същия този проблем. Питайте съучениците на децата си. Или няма защо да питате, вие знаете сами. Страхотен пробив правят нашите спецслужби със задържането на няколко килограма хероин на границите ни и всеки пък се обявява, че за пръв път се залавя количество, предназначено за вътрешния пазар. Браво. Човек се чуди само с какво са се друсали досега тези поне 30 000 зависими в страната, да не говорим, че те са поне три пъти повече. И как така всички знаят къде и как се продава дрога и въпреки това тя продължава да се продава точно там. И как на първия учебен ден преди няколко години в Монтана и Варна заловиха дилъри в училищни дворове. Там понe ги заловиха, а другаде? Докато се правим, че няма проблем, и нас няма да ни има. Първи са децата, объркани и забъркани в калта, лишени от подкрепа и лечение. Дилърът винаги е на разположение, опитай се обаче да намериш програма за лечение. А жертивите на наркотиците са стотици, едни са в статистиките, а много повече извън тях.Те имат имена, имат семейства, не са само статистика. Кога най- сетне държавата ще си даде сметка, че тези деца имаха нужда от помощ, че въпросът е на живот и смърт и не търпи и минута отлагане. Обаче как да го обясним на хората, които трябва все пак да направят нещо.
Трябва ли да се легализира марихуаната? Въпрос който буди жесток интерес в обществото ни, или еднократната доза да не бъде криминализирана. И по двата въпроса мнението ми е крайно, то е такова, защото с очите си съм виждала докъде може да стигне човек , от марихуана или от така наречената „еднократна“ доза. Трябва ли хилядите занимаващи се с пласиране на дрога да остават ненаказани, тъй като могат да докажат, че въпросното количество е за лична употреба, а след това да отидат да го продадат на детето ми?! Трябва ли да се притеснявам всеки ден изпращайки го на училище, че някой „добронамерен“ дилър ще го зариби с една доза, а след това ако евентуално го заловят от полицията ще го освободят, защото той ще докаже, че тази еднократна доза е била за негова лична употреба?
И да ще продължа да съм крайна по този въпрос, защото искам „някой ден“ детето ми да знае, че за това се влиза в затвора! Нали все от някъде и все някога трябва да се започне? Аман от „вратички“ в законите, позволяващи да се шири чувството за безнаказаност! Докога?! За жалост българина не разбира от реверанси! Това е – желязна ръка ни трябва на нас!
Виждаме ли спринцовките по градинки, задни дворове и спирки. Знаем ли обществените сборища и частните адреси, където всеки може да купи всякаква дрога, стига да има пари. Знаем ли кои са заведенията “пушални”. Знаем ли, че наркотици се предлагат на деца дори в предучилищна възраст. Знаем ли, че всеки може да забърка някакви отровни прахове и да ги пласира като наркотик. Чували ли сме за наркомани, които умират от такива прахове и хапове. Чели ли сме статистиките, според които възрастта на употребяващите и зависимите е далеч под пълнолетието. Знаем ли, че броят на наркотично зависимите сочи разрастваща се масова епидемия. Изтръпваме ли от ужас при новината, че за година 300 деца са умрели от свръхдоза.
Е лудост е щом знаем всичко това да стоим безучастно и да не се опитаме поне да започнем отнякъде борбата с тази епидемия. С нейния вирус са заразени не само стотици хиляди български деца, боледуват родителите, болно е и цялото общество, и всички държавни институции, отговорни за живота и здравето на невръстните българи. Болни сме от незаинтересованост и тежко боледуваме, докато смъртта не почука на собствената ни врата.
Писна ми да гледам как убиваме децата си с безразличие. Това написа една българска майка до българските медии. Свободният, необезпокояван и желязно организиран пазар на наркотиците в България е плод на политическо, обществено и държавническо безразличие. И да прикриваш това безразличие с псевдомодерна и морално освободена реторика, е политически цинизъм. Цинизъм е странната форма на демокрация, която ни предлагат противниците на решението, с което бе премахнато узаконеното право на така наречената еднократна доза.
Мащабен цинизъм е да пробутваш на майките на невръстните наркомани идеята, че по света никой не е умрял от марихуана. И в същото време да премълчаваш, че крачката от първата цигара с трева до твърдата дрога е най-лесната, а оттам и до зависимостта към наркотиците. Наркоман с 25 години стаж в употребата на дрога каза по национална телевизия: “Пътят на всички нас е един и същ – започваме по един и същ начин – с една цигара за глезотия или от скука. Живеем в лъжи и кражби заради дозата, и свършаме еднакво – млади в гроба”.
Категорична съм, че не трябва да се прави разлика между лека и твърда дрога, защото всеки хероиноман е започнал с марихуана. После животът протича така – да се друсаш, да продаваш и да крадеш.Еднократната доза разрешава разпространението, колкото повече са дилърите, толкова повече стават наркоманите. А защо привържениците на дозата, не попитат колко майки се молят децата им да влязат в затвора? Не защото мразят децата си, а защото затворът остава последната им надежда да запазят децата си живи.
Въпреки репресивната си наркополитика България не може да се справи ефективно с наркоразпространението. Страната ни е на последно място в ЕС по брой специализирани служители, които преследват наркогрупировките, а едва 5% от всички дела за наркотици са срещу криминални групи.
България може да се „гордее“ с един от най-репресивните режими спрямо наркотиците в Европейския съюз. Но срещу кого в действителност е насочен този режим? Срещу организираните криминални групи, който разпространяват наркотици, или срещу техните клиенти, чието единствено престъпление е, че са потребители?Наличните данни подсказват, че въпреки репресивния режим България не може да се справи с предлагането на наркопазара. Вместо това усилията са съсредоточени в това да се репресира търсенето с надеждата, че така ще намалее и предлагането.
И кой печели от всичко това? Ние ли или организираните престъпни групи, които по този начин няма да е крайно или погрешно, ако кажа , че се подпомагат от държавата. От държавата, защото тя е позволила те да правят пари на гърба на хората в нея, без да се замислят, че погубват животи. Ако държавата беше истинска, ако тя наистина искаше да се пребори с наркотиците и хората, които ги внасят и продават на децата ни, нещата отдавна щяха да са тръгнали в правилната посока. Но уви! Няма нощен клуб в града ни в който да не можеш да си купиш наркотици. Днес аз съм в този клуб и няма да си купя, защото знам какво представляват наркотиците, защото знам какви са последиците от употребата, но утре там ще бъде моето, твоето, нашите деца…..а те може и да не знаят, а дори да знаят може някой да ги заблуди, че от веднъж наркоман не се става. И така до момента в който ще сме безсилни да помогнем на собствените си деца.
Днес аз имам силата да пиша за този проблем, за да достигне моето мнение и това което да знам до повече хора. Дали ще ми омръзне да пиша за наркотиците ли? Може би…..ако някой ден настъпят промените за които си мечтая в тази посока, ако някой ден няма нужда вече да информирам за този проблем- ще спра. Дотогава обаче има много път да се извърви, а с темповете с които се прави, вероятно още доста години ще трябва да ви занимавам с тази тема.
На много хора това, което пиша няма да се хареса, защото това пречи на „бизнеса“ им, защото то може да достигне до десет души и само двама от тях да се откажат да „опитат“, но това ще е малък успех за мен. Ако веднъж разубедя дори един човек да посегне към отровата, която бавно и мъчително отнема живота, то значи работата ми има смисъл, значи думите ми не са написани напразно.
За тази война даде живота си и ирландската разследваща журналистка Вероника Герин, застреляна с шест куршума и намира смъртта си. Убийството разтърсва Ирландия. Светът е в шок. Властите на Острова не знаят как да процедират. Рано или късно, те приемат Закона за облагите от престъпления и създават орган, който да го прилага – Бюро за активи, придобити от престъпления. Започват да разследват дали финансовото състояние на дадено лице, заподозряно в извършване на престъпна дейност, съответства на имотните му придобивки и банкови сметки. Така или иначе, вече е твърде късно. Гилиган и физическите екзекутори на Вероника излежават доживотните си присъди в ирландски затвори. И докато заслужено гният там, те с нищо не могат да върнат на света силната жена, която му отнеха.
Ако ние днес спрем да се борим, обезличаваме жертавата на Вероника Герин и нейното дело. Ние обаче имаме избор и трябва да продължим, защото рано или късно това , което правим може да даде плод, защото войната слещу наркотиците е война за бъдещето на нашите деца.
