Всеизвестен факт е, че най-натоварената пътна артерия в Югозапада минава през Кресненското дефиле. Главен път Е-79 свързва областния център Благоевград с южните градове Петрич и Сандански, а също така е и връзката между Румъния и Гърция. Това го прави предпочитан не само от леки автомобили, а от товарни камиони и туристически автобуси. Така участъкът се е превърнал в изключително натоварена пътна артерия.
„Карай внимателно, някой те обича“, гласи надпис над главния републикански път. Точно под табелата луксозен автомобил лети с безумна скорост в насрещното, разминавайки се за части от секундата с колата, която се движи в собственото си платно. Кола, в която се вози семейство с две малки деца, чийто баща не бърза за никъде. Той иска само да стигне жив.
А на мен ми се иска да спра „летящия“ шофьор и да го попитам „За къде бързаш“? Смяташ, че си роден под щастлива звезда, но не забравяй, че и щастливите звезди се разсейват понякога. Договора с Всевишния в жабката ли си носиш? Не те разбирам – точно теб, състезателя на пътя. И не на кой да е път, а точно в участъка на Кресненското дефиле. Участък, известен с всекидневните катастрофи, които стават по него, десетките погубени животи, резултат от предизвикани поради невнимание произшествия. Участък, ненапразно прочул се с името „Дефилето на смъртта.“
Този факт би трябвало да стресне шофьорите. Неотдавна именно в Дефилето в радиус от десет километра станаха две катастрофи за половин ден. Черната статистика отчете четирима ранени. И един, за когото това бе последното му пътуване. Сигурно сега е на по-хубаво място. Убедена съм, че там е по-хубаво. Но се питам – заслужава ли си да си тръгнеш оттук без време? Защото бързаш – стигна ли?
Никак не ми се иска да прибягвам до черните статистики, които отчитат колко още десетки души са загинали в Дефилето. Но истината е, че причината тези статистики да придобиват все по-тъмни и мрачни нюанси на черното, е именно в безотговорните шофьори. Те съществуват – карат бързо, карат пияни, изпреварват на сантиметри и секунди от колата насреща, карат без книжки, карат с купени книжки, карат скъпи коли и мислят, че това е гаранцията им за вечен живот. Но не е. Фактът, че не се съобразяват с правила, писани и неписани закони, пътни знаци, условия за пътуване и изобщо нищо на пътя, не ги прави вечни. Нито безсмъртни.
Те бързат. Все бързат за някъде. След пет ракии те няма да се качат „в някое такси, понеже мирише“. Не, те палят колата и потеглят. На тях не им се живее. На мен обаче ми се живее. Живее ми се! Мен някой ме обича, някой ме чака. Аз искам да създам семейство, да имам деца, да доживея до дълбока старост и да се радвам на правнуци. Не искам хора, които безотговорно раздават смъртни присъди наляво и надясно, да чертаят съдбата ми. И ако за тях собственият им живот не е от значение, за мен моят е важен. И аз не ги разбирам. Бързат да стигнат, ала крайната точка може и да не е предварително поставената цел. Слагат икони по пътя, оправдават се с Дефилето и с факта, че в него шофирането е опасно. Вярно, опасно е. Това ли ги крепи? Че имат оправдание? И пред кого се оправдават – пред нас, или..пред себе си?
Бързайте. Но гледайте да стигнете. Животът е един безплатен подарък. Идва, без да сме го заслужили и ни напуска, ако не го заслужим. Карай внимателно, някой те обича!
