Дискотеки зимни, летни – фонокарти, тоалетни. (Ъпсурт)
На 18 години за пръв път опитах кокаин. Бях решил никога да не пробвам, но когато приятелите ми разопаковаха малкото пакетче, не отказах. Все пак веднъж в живота си човек има абитуриентски бал… Никой от нас не си остана с този „един път“. Експериментирайки, разбрах, че кокаинът не ме влече, а от опита на околните научих, че всеки наркотик ти взима много повече, отколкото ти дава.
Хората около мен като че ли са на обратния полюс. Все повече мои познати употребяват редовно кока и нямат никакъв проблем с този факт. Това далеч не е частен случай – за моето поколение, пък и не само за него, консумацията на кокаин постепенно се превръща в нещо ежедневно, в еталон за нормално социално поведение. Същото важи и за надменната показност на модните кокаинови наркомани, които разбират шмъркането като публично събитие, целящо да буди възхищение и респект у околните. Непросветените смятат, че децата им имат перманентна хрема, а младият колега е изключително буден характер и затова идва ококорен на работа. Те не знаят, че кокаинът е най-модерният наркотик и популярността му нараства с всеки изминал ден.
Коза ноздра
Може би ви е направило впечатление, че напоследък пред тоалетните на нощните заведения се получават задръствания. Или пък, че доста господа ходят на групички по нужда – нещо присъщо доскоро единствено на нежните им половинки. Както се досещате, този наплив не е причинен от чувствителни бъбреци, нито се корени в някой стомашно-чревен вирус от Соломоновите острови. Мъжете ходят по трима до тоалетна, а момичето от съседната маса има предизвикателен бял мустак, защото шмъркат кокаин. Или тупат бело, ако предпочитате.
Добре пазена обществена тайна е, че в България масово се консумира кокаин. На интелектуални сбирки и студентски купони. В тоалетните на нощни клубове, в офиса, или у приятели. Върху масичката в хола, на барплота в кухнята и на бюрото в детската стая. В София и в големите градове възниква стабилна кокаинова култура, която тепърва ще укрепва. Нямам предвид само употребата на бело, а и ролята му в ежедневния градски фолклор. В момента е почти толкова нормално да разкажеш как снощи си се нашмъркал, колкото да споделиш, че си пил по бира с приятели. Тази освободеност допринася за омаловажаването на кокаина и превръщането му в най-обикновена тема за разговор наред с поредния гол на Бербатов. И все пак тази тема е някак си по-вълнуваща. Тя е свързана с чувството за принадлежност към една група хора, които наглед се придържат към общоприетите правила на поведение, но паралелно с това правят нещо забранено и опасно. В този смисъл, говорейки за кокаин, човек участва в някакъв вид приключение за възрастни.
В ролите ще видите:
Става въпрос за хора от най-различни възрастови и социални групи: ученици, студенти, депутати, шофьори, журналисти, певци, секретарки, полицаи, художници, манекенки, изпълнителни директори, бармани и т.н. Все пак повечето от употребяващите кокаин са сравнително млади – между 20- и 35-годишни. Те никак не се вписват в обществено наложения стереотип, според който наркозависимите са опърпани неудачници с кирливи вратове и развалени зъби, които молят редовия гражданин за дребни стотинки. Напротив, повечето от тях са образовани, имат сносна работа и/или произхождат от заможни семейства (доколкото е удачно да се използва това определение в България). Бизнесмени и политици също шмъркат, което съвсем разбива представата за наркомана като млад нехранимайко без конкретна цел в живота. Има, разбира се, и такива консуматори, които не спадат към „отличниците на прехода“. Чрез кокаина те все пак намират – поне в собствените си очи – допирна точка с тях.
Грешно е да считаме за наркоман всеки, употребил някога кокаин. Както при алкохола и тютюна обаче, системната консумация неизбежно води до пристрастяване. И точно както много от системно употребяващите алкохол не считат себе си за алкохолици, така и огромна част от кокаиновите наркомани са далеч от мисълта, че са зависими. Не познавам много хора, които биха използвали глагола „друсам се“. Повечето просто шмъркат, щавят, пйрят, редят линии, или тупат. Тези сравнително безобидни евфемизми са израз на позитивното отношението към кокаина. Макар и отречен от обществото, той е изключително атрактивен – прави те по-комуникативен, повишава самочувствието ти и те кара да се чувстваш значим и харесван. Отделно от това той е символ на определен социален статус.
„Наркотикът на богатите“
Въпреки лавинообразно растящата си популярност, белото някак все остава извън фокуса на обществения интерес. Подведени от елементарна икономическа логика, медиите наложиха тезата, че кокаинът е твърде скъп за бедните българи, а страната ни е просто транзитна спирка по пътя му на запад. И толкова. На повече внимание се радва дори марихуаната, която е далеч по-безобидна, но редовно бива анатемосвана като трамплин към твърдото гориво. Хероинът и амфетамините открай време са основни тровители на народното здраве и заемат централно място в криминалните хроники. Тезата е ясна – в България са популярни евтините наркотици, защото са достъпни за широк кръг купувачи.
Kокаинът, от друга страна, е скъпо удоволствие, сиреч по-неатрактивно за бедняците на Европа. Действително, у нас цената му е същата като в западноевропейските държави (между 120 лв. и 200 лв. за грам), а покупателната способност на населението е далеч по-ниска. И все пак по-важна от сухата статистика е мотивацията на клиентите. А родните консуматори са доста мотивирани.
Както знаем от клюкарските издания, кокаинът е считан за наркотика на богатите. Това му придава ореол на специалност и го прави примамлив за млади и стари. Маркетинговата стратегия на кокаиновата индустрия сработва идеално в страни като България, където богатството и парадирането с него са издигнати в култ. Така кокаинът се превръща в модно допълнение към марковите дрехи, скъпия автомобил и актуалния мобилен телефон, и отделя тежкарите от простосмъртните. В рамките на нощния живот белото играе същата символна роля като уискито с черен етикет – поставено на показ, то е израз на благополучието и финансовата сила на притежателя си и цели да респектира околните. „Който шмърка, не е случаен!“ Това е дълбокото подсъзнателно убеждение, което подхранва самочувствието на много от употребяващите. За държава, в която екзистенциалният въпрос е „къв си ти, бе“, това не е никак малко.
Наред с непосредственото удоволствие от консумацията, показността е основен движещ мотив за модните наркомани. За тях далеч не е достатъчно просто да се нашмъркат. Поне толкова важно е околните да разберат какво се е случило и по този начин да станат свидетели на социалния им успех.
Наскоро присъствах на невероятна демонстрация, която задмина и най-смелите ми представи. Вечерях в известна столична пицария, когато на съседната маса се настани мой познат с няколко свои приятели. Очевидно бе, че са се нашмъркали, защото се бяха ококорили и непрекъснато облизваха устните си. „Много сте се озъбили“, пошегувах се аз. „Искаш ли“, беше моменталният отговор на моя познат, който ме погледна съзаклятнически и се ухили. Бях се издал, че съм от „посветените“ и в следващия един час ми се наложи да отхвърлям постоянните му предложения да се почерпя. През това време приятелите му наредиха няколко линии директно върху масата и ги оставиха на показ. От време на време шмъркаха по малко и обсъждаха качеството на белото, като същевременно се наслаждаваха на предполагаемата си значимост в очите на околните. А аз не можех да повярвам, че това наистина се случва пред мен…
Сделка или да
За да е пълна картинката, трябва да обърнем внимание и на най-чаканият гост на всяко парти – дилърът. Той снабдява желаещите със заветния бял прах и поради това заема централно място в микрокосмоса на всеки консуматор. Колкото по-близък си с него, толкова по-добре – хем си сигурен, че ще получиш качествена стока, хем можеш да впечатлиш околните със солидните си контакти.
Дилърите се делят на две групи: ширпотреб снабдители, които са сравнително лесно достъпни и ексклузивни дилъри, които работят само с подбрани клиенти. Подразбира се, че първите предлагат по-евтина и не дотам качествена стока, но за сметка на това работят с широк кръг от клиенти. Обикновено те са официалните дистрибутори на силовата групировка, владееща съответния район. Ексклузивните дилъри пък предлагат далеч по-качествен „матриал“, но и цената му е по-висока. Те разполагат с по-малко, но по-заможни, клиенти: бизнесмени, деца на богати родители и „звезди“ от родния шоубизнес. Някои от тези дилъри работят без благословията на местния наркобос и по този начин рискуват да попаднат под ударите на мутренското правосъдие. Неоторизираните дилъри, които продават бело на чужда територия, обикновено биват наказани с рязане на уши, чупене на пръсти и други подобни извращения. Затова те подбират внимателно клиентите си и работят далеч по-конспиративно от редовите снабдители.
Ако купувачът има познат дилър, кокаин може да се намери по всяко време на денонощието. По принцип едно обаждане по телефона е напълно достатъчно за тази цел. Ако дилър и клиент не се познават, то купувачът задължително трябва да спомене от кого е взел телефонния номер и така да покаже, че е „свой“. Преди няколко години разговорите бяха доста завоалирани и неинформираните трудно можеха да разберат какво точно се случва. Поръчваше се „половин литър бяло вино“, или пък клиентът предлагаше на дилъра да се срещнат след половин час еди-къде си, за да му върне „ония 120 лева“. В момента нещата са далеч по-прозрачни и по телефона спокойно се говори за „половинки“ и „единички“, за „малко“ и „голямо“ (т.е. половин и един грам). Доставката обикновено пристига на уречения адрес до половин час след обаждането, а неприятните преживявания с органите на реда са рядкост. Интересно е, че дилърите рядко изглеждат притеснени от възможността да имат проблеми с полицията.
Тънка бяла линия
Кокаинът е навсякъде около нас – при приятели и близки, в офиса, в кварталната кръчма. Не става дума само за чисто физическото присъствие на пакети с бял прах в джобовете, чорапите и бельото на хиляди българи. Кокаинът присъства в ежедневието ни и като тема за разговор, като статусен символ, като атрибут на криворазбраното „европейско“ благополучие. Между невинното забавление и психическата зависимост обаче има една тънка бяла линия, която лесно може да бъде прекрачена. Кокаинът не е модерна играчка, а твърд наркотик. Би било добре повече хора да си припомнят този факт.
автор: Николай Газдов
източник: capital.bg
