рх. Любинка Стоилова е специалист по теория и история на архитектурата на XIX-XX век и представител на България в Международния научен комитет за културното наследство на ХХ век към Международния съвет за паметниците на кулутурата и забележителните места – ИКОМОС. От септември 2007 г. до декември 2015 г. е главен експерт в отдела за опазване на недвижимото културно наследство в „Музей за история на София“ – структурата, която проучва, опазва и стопанисва културното наследство в Столична община. Въпреки това, тя е против предложените от депутати промени в Закона за културното наследство, които ще позволят на общините да оценяват намесите в ценни обекти вместо Института за недвижимо културно наследство (НИНКН).
Като част от експертното обединение Форум „Културно наследство“, тя е сред професионалистите – архитекти, археолози, юристи, служители с опит в НИНКН и др., изготвили алтернативни текстове за реанимацията на културното наследство. Интервюто е взето преди в неделя – 7 март да бъде разрушена поредната недвижима културна ценност – тютюневият склад в Пловдив, но хвърля светлина върху събитията от последните дни.
Логиката на новите поправки в закона за културното наследство, според вносителите, е да улесни общините. Като дългогодишен общински експерт и служител, как ги виждате?
– Очевидната цел, без да е афиширана, е именно да се облекчи работата на общините, които са бенефициенти на европейски средства. Тъй като се говори, че идва нов транш за проекти за културно наследство, естествено е те да търсят възможности да го оползотворят. Проблемът е, че досега са се сблъсквали със забавяне и с препятствия в съгласуването, за което се смята, че са виновни Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) и твърде дългата процедура.
Няма обаче рекапитулация колко проекти са връщани заради несъобразяване със закона, колко са подадени твърде късно, за да бъдат съгласувани в срок, какви по-точно са причините за забавянето. Обвиненията са, че в НИНКН има корумпирани, които умишлено бавят процедурите. Обещанията са, че значително ще се облекчи обслужването на гражданите и ще се намалят пътните или пощенските им разходи.
Каквото и да се прави за културното наследство из страната, обикновено се търсят специалисти, които са концентрирани в София. Освен това, тук е пълният регистър и целият документален архив на недвижими културни ценности, които не са дигитализирани, но са необходими за извършването на експертни оценки.
Законът и в момента предвижда НИНКН да има териториални поделения, при положение, чé министърът предвиди финанси за това. Вместо това експертният състав на института е така редуциран, че е естествено да не може да отговори на огромния поток от проекти, които при това идват кампанийно в периодите за целево финансиране.
И сега, с аргумента за децентрализация и бързина, депутати предлагат нещо доста спорно – рекрутиране на наличен персонал от общинските администрации, който да извършва съгласувателните процедури вместо експертите в НИНКН.
Какъв е проблемът общините да получат повече правомощия?
– Първо, няколко души в общините не могат да заменят пълния спектър от опитни експерти, които в НИНКН участват при изготвянето на становища. Същевременно, механизмът на съгласуване на намесите се запазва, а към двустепенната процедура между НИНКН и Министерство на културата се добавя още едно ниво – общинското. Така изготвящите становищата ще идват три пъти до НИНКН в София – за предварителни сведения и документи от регистъра и архива на НИНКН, да заведат изготвените становища и да получат обработените, заверени, подпечатани, подписани от министъра и изведени преписки.
Второ, смесват се две функции. Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа, ратифицирана и от нас още през 1991 г.., и Законът от 2009 г. постановяват, че контролната функция по опазване и поддържане на обекти на недвижимото културно наследство се осъществява от местната власт, а съгласувателната – от държавните органи. В момента, в който се дават правомощия на общините да изпълняват и двете, вече настъпва конфликт на интереси.
Още повече, когато кметът е този, който ще назначава експертната група за съгласуване на съответните проекти за инвестиционни намерения, кметът е този, който ще персонифицира бенифициента на европейски средства. Има опасност самият той да влезе в конфликт на интереси. Да не говорим, че при една недостатъчно разработена система за защита на служителите, всеки един от тях може да бъде притискан административно по някакъв начин. Това са, разбира се, крайни хипотези, но законът трябва да ги предвиди.
В момента общините са длъжни да следят за състоянието на обектите на недвижимото културно наследство и при недобро стопанисване, да санкционират. В случай, че се стигне до много тежки постъпки, те имат право по закон да ипотекират имоти и да извършат съответната реконструкция за сметка на собственика. Това е много съществен инструмент, който в нашата практика досега не е прилаган.
Защо?
– Мисля, че това е някакъв вид сиромахомилство или страх от определени корпоративни среди.
Има мерки, които градските управи могат да предприемат срещу постоянното рушене на културни паметници, но те не се прилагат.
– Общините са налагали глоби. В случая със Захарна фабрика – глоба от 100 хил. лв., но бе обжалвана и спадна на 50 хил. А при бавните съдебни и административни процедури самата сграда вече си отива. Такъв е случаят и с къщата на Фингов на ул. „Шипка“ в София, но и с много други.
Защо не се стига до ипотекиране?
– Не мога да отговоря. Може би тук узряващото гражданско общество трябва да упражнява по-голям натиск. От една страна, в отделните районни общини по 1-2 специалисти, които отговарят за мониторинга, имат и достатъчно друга административна работа. Наистина административният капацитет не достига, особено за големите градове – а сегашните промени ще припишат на общините в градовете с районно делене (София, Пловдив и Варна – бел. ред.) още задължения.
И второ, сигурна съм, че тегне страх от провокации, компромати, клопки, заплахи, незаконни санкции, и т.н.
Вашият отдел ли налага глобите?
– Не. Отговорен за това е инспекторатът към общината и кметът. В случая със Захарна фабрика районната община не успя да се справи с проблема и се стигна до столичния кмет. Но който и да е, ако има срещу себе си мощна финансова групировка или интереси, е много трудно да се устои психически. Натискът на инвестиционния капитал е много силен и под най-различни форми.
Не се оправдавам, тъй като нашата работа беше да проучваме обектите на недвижимото културно наследство и актуалното им състояние. Но съм убедена, че в редица от общините това играе сериозна роля.
Проблемът се задълбочава и с предлагания принцип на „мълчаливото съгласие“?
– Да. Отваря се врата за бездействие на администрацията и за скриване на преписки докато изтече двумесечният срок, изискван от закона. Така че мълчаливото съгласие е доста сериозна опасност за недвижимото културно наследство и от друга страна някак си самоочевиден механизъм за корупция на местно ниво, чието предлагане за мен е абсурдно. Още повече, че този механизъм вече един път е бил включен в Закона за недвижимото културно наследство и е бил изключен още същата – 2009 година, със съответна юридическа обосновка.
През всичките години на прехода се видя, че много лесно се разрушава и почти нищо не се възстановява, въпреки че при разрушение Законът в Чл. 71(2), изисква от собственика да възстанови обекта в близък до автентичния му вид – „с оригиналните обемно-пространствени параметри и архитектурни и художествени характеристики“. Може да се каже, че самите местни власти не са достатъчно силни, за да прокарат съответните изисквания. И като се види, че в голяма степен загубените вече ценности не са били достатъчно защитени, как можем да очакваме, че с новите промени общините ще опазват по-добре?
„Форум културно наследство“ предлага алтернативни промени в закона.
– На първо място, освен че депутатите не са направили широко обществено обсъждане на предложенията си, няма никакъв анализ на съществуващата система за опазване на културното наследство. Законът и ратифицираната от България Конвенция задължават страната да има национално отговорна статегия за опазване на културното наследство, както и експертна институция, която да следи за провеждането й с поделения в цялата страна.
Като се проследи до каква степен са спазени тези съществени изисквания, се установява, че: няма стратегия, атакува се НИНКН за недостатъчна експертност след серии от съкращения на състава и на всичкото отгоре съгласувателните действия за намеси във всички категории обекти се извършват двойно – веднъж в института и втори път в Министерството на културата. От 17 стъпки, 8 се повтарят. Тази процедура не е усложнена от закона – той въвежда само подписа на министъра, а от подзаконовите актове, които се изработват от самия министър при встъпването му в длъжност.
Ние предлагаме да се увеличи експертният капацитет на Националния институт за недвижимо културно наследство и да му се даде право сам да решава казусите с определени категории обекти. Ако се държи на съгласуването в министерството на културата на т.нар. „високи категории“ – национално и световно значение, то другите – местно, ансамблово значение и за сведение, биха могли да останат в правомощията на института със съответните териториални поделения. Това на първо време значително ще съкрати процедурата.
Като по-далечна цел предлагаме да се създаде независима държавна агенция на пряко подчинение на Министерския съвет, която да получава бюджетно и целево финансиране. Това обаче не може да стане за по-малко от година-две. Дотогава, тъй като европейското финансиране чука на вратата, по-добре да се направи компромис с административните функции, отколкото с културното наследство.
Но фактът, че регистърът на културните ценности и категоризацията им не са актуализирани от години, също е проблем.
– Регистърът на недвижимите културни ценности указва каква категория има всеки паметник на културата/културна ценност, т.е. каква е юридическата му защита, кога е обявен или деклариран – защото декларирането е временна защита за даден обект, който може да се окаже и без всички нужни атрибути. Тези списъци, които трябва да фигурират и в местните общини, не винаги са актуализирани – има обекти, които вече не съществуват, адресът им е променен, както и такива, чиято категория трябва да се преразгледа съответно на актуални групи критерии след смяната на парадигмата, 1989 г.
По принцип общините трябва да бъдат уведомявани за всички централни промени в регистъра. Но тъй като при преписките могат да се допускат грешки, законова тежест има само регистърът в НИНКН; той обаче е на хартиен носител, не е интернет базиран и не може да се проверява дистанционно. Националният документален архив на института също е само на хартия, така че който иска да съгласува каквато и да е промяна в обект на недвижима културна ценност, отново трябва да направи справки в София. Затова предлагаме да започне незабавна дигитализация на Националния документален архив и регистъра, който успоредно да се актуализира.
Всичко това не може да стане без целево финансиране и сериозен експертен капацитет. Трябват и нови критерии, защото категоризацията е подчинена на друго време – обекти, свързани с историята на БКП са от национално значение, сгради с висока архитектурна стойност имат „нисък“ статут. Това трябва да се преосмисли, да се разработят исторически, художествени, архитектурни, конструктивни, урбанистични, ландшафтни и пр. критерии, но изисква време. Желанието за бърза промяна не може да пренебрегва експертните съображения.
Кои според вас са най-ценните обекти в София?
– По принцип се смята, че това са онези с „висока“ категория – Боянската църква, която е паметник на културата от световно значение, както и обектите от национално значение – базиликата „Света София“, храм-паметник „Св. Ал. Невски“, редица административни сгради в историческия център, строени до Втората световна война. Голяма част от тях са включени в групови/ансамблови паметници на културата, наричани културни ценности след промените в закона през 2009 г.
И лично за мен там е ценността. Защото характерът на едно селище не се определя само от отделните обекти, а от цялостната атмосфера, независимо дали е столица или не. Така че, ансамблите по основните булеварди, в повечето квартали в централната градска част, колкото и да са накърнени, все още имат своята ценност и, при добро поддържане, могат да съживят онази специфична атмосфера, която прави града уникален.
Инвестира се обаче изключително в древно наследство, докато историята на модерна България над земята изчезва. Как трябва общините да приоритизират едно наследство над друго?
– Всичко е ценно, но въпросът опира до съответната община. Както отбелязаха колеги от НИНКН, архивът и регистърът са важни, но те са нищо без разработени правила за опазване и управление на териториите и обектите – режими на застрояване, извеждане на йерархия от различните елементи на културното наследство, която указва кое и докъде да се пази в случай на промени, кои елементи са най-ценни и трябва непременно да се съхраняват.
Такива правила би следвало да залегнат в подробните устройствени планове на градските части, като в изготвянето им участват експерти по културно наследство. Като стана дума за къщата на Фингов – целият район около улиците „Оборище“ и „Шипка“ е наситен с такива стари, свободно стоящи сгради в градински парцели, и опазването им се осигурява от подробния устройствен план.
Какво трябва да направи следващият главен архитект на София?
– Разбира се, той трябва да има визия за опазването на културното наследство, което ми се стори, че не бе ясно поставено пред кандидатите.
Иначе като възрастен човек не съм привърженик на революционните промени – още повече, че имам поглед отвътре и не съм убедена, че начинът, по който се работи досега, е тотално атакуем. Има опитни служители, които познават нещата в дълбочина и е добре тяхната експертиза да се оползотворява.
Например, постави се изискване за дигитализация и публичност, каквито досегашният главен архитект въведе още с постъпването си – всички документи, преписки и текущи проекти са в интернет. „Софпроект-ОГП“ се занимава с дългосрочни проучвания, свързани и с устойчивото развитие, но се чуха предложения за нова подобна структура. Друг е въпросът за организацията на работата и до каква степен хората са убедени в прозрачността на процедурите.
Може да съм пристрастна, но смятам, че трябва да се надгражда съществуващият потенциал на администрацията, политиците да уважават мнението на експертите, да има приемственост, а не революции в институцията, създадена преди точно 80 години от видни архитекти.
Второто е, че не може да се очаква от един главен архитект да бъде тотално деполитизиран. Той е призван да облече политическата програма на кмета и за да е продуктивен, не би могъл да бъде негова политическа опозиция. Не говоря само за Столична община, а за отношенията главен архитект – кмет по принцип.
Възмущението на гражданите е породено от видимия разпад на исторически сгради. Битува представата, че вината е на собствениците им, но само те ли носят отговорността?
– Доколкото ми е известно, София има стратегия за културното си наследство. Има регистър, който също трябва да бъде актуализиран. Трябва да се помни, че голяма част от характера на града е в ансамблите, не в отделните сгради. И да се търсят начини за финансиране на поддръжката.
Това обаче е част и от националната политика за опазване на наследството – ако има такава, тя би трябвало да предвижда някакви форми на стимулиране на собствениците. Защото в момента законът и държавата са оставили всичко в ръцете им. Има собственици, които финансово и физически не могат да отговорят на изискванията за поддръжка на къщите си.
И ако столичният град държи да развива някаква характерна атмосфера, трябва да помисли за това. В момента, в който администрацията, заедно с обществото, покаже, че е загрижена за тези ценности, аз съм убедена, че и отношението на потенциалните инвеститори ще е друго.
Самото общество трябва да осмисли ценноста на недвижимото културно наследство. Все още се реагира бавно – а когато няма натиск, естествено, администрацията живее много по-безконфликтно.
Има ли краен срок, момент в близко бъдеще, отвъд който за Стара София ще е късно?
– Трябва да почнем утре. Много е загубено, но по-добре късно, отколкото още по-късно. Хубаво казахте, че увлечени от ценността на античността, за която дори не знаем какво се крие под земята, губим това, което е над земята с лека ръка.
Източник:
