„Който се отнася към хората според това, което са- ги прави по-лоши;
който се отнася към тях според това, което могат да бъдат- ги прави по-добри“ Гьоте
Един от основните проблеми в обществото ни и в българските училища и дори детски градини е агресията сред децата, подрастващите и младите хора. Все по-често сме свидетели на агресивни прояви, тормоз и насилие сред учениците. Агресията е насочена към връстници или към ученици на друга възраст, към учители, дори и към родители.
Най- общo казано агресията е поведение, което води до посегателство върху личността на другия. Тормоз е всяка форма на агресия, която е системна и повтаряща се във времето. Тормозът цели доминиране над другия и подронване на самочувствието и свободната му воля. Агресията и тормозът може да се изразяват чрез физически и/ или психологически въздействия. През последното десетилетие насилието сред тийнейджърите се е увеличило двадесет пъти. Всяко второ дете на възраст между десет и шестнадесет години е преживяло по един или друг начин акт на насилие. Всяко пето насилствено криминално деяние се извършва от деца или с участие на деца. Все по- често децата извършват престъпления (Стаматов, 2008). Всяка година криминалната статистика, проучванията на общественото мнение и научните изследвания констатират нарастване броя на „жертвите” и „насилниците” сред тийнейджъри. По данни от 2009г. делът на осъдените непълнолетни лица спрямо общо осъдените е 10,7%. Според изследване на българските учители, проведено през 2001 година, „всеки трети ученик от 4-ти до 7-ми клас е изнудван за пари и предмети от по-силни ученици”. По официални данни всяка година се самоубиват над 50 непълнолетни българчета. Самоубийството е форма на агресия- агресия, насочена към самия себе си. Според последните данни около 25 на сто от учениците във всеки клас са били пряка или косвена жертва на насилие. Децата, които са били насилници, в по-голямата част от случаите стават престъпници. Според статистиката 60% от тях по-късно имат проблеми със закона. А 40 на сто стават рецидивисти. Означава ли това, че косвено си отглеждаме престъпници? И ако означава това, то означава ли също и че нещо в образователната ни система не е работещо?
Да, безспорно ролята на семейството е най-важна. Но родителите не са и не би трябвало да са специалисти! В образователната ни система работят специалисти, които биха могли да въздействат там, където очевидно родителите не са успели да се справят. Децата учат поведения, копирайки ги от възрастните. В семействата често агресията е начин на реагиране. Медиите и интернет, а дори и детските предавания все по-често толерират агресията. На детските площадки децата също са свидетели на агресия и тормоз. Следователно, има много деца, които нямат правилния модел на поведение в конфликтни ситуации. И тук е ролята на институциите, училищните психолози и педагозите, които следва да „покажат“ и научат децата на този модел.
Агресивното поведение е модел на поведение и справяне в трудни ситуации, който децата научават в процеса на израстване. От друга страна е бягство от проблемите, изкуствено усещане за доминиране над другите и ситуацията. Защо децата и тийнейджърите избират този деструктивен модел на поведение? Рядко си задаваме този въпрос. Старите възпитателни методи осъждат такъв тип поведение, учениците биват наказвани, порицавани, „етикетирани”- форма на агресия от образователната институция към провинилото се дете, с което „порочният кръг се затваря” и излизането от него става почти невъзможно. На насилието се отвръща с насилие. Такъв тип възпитателни методи рядко имат успех, известно време детето може да е примерно, но скоро агресията пак ескалира, дори е по-силна и разрушителна. Очакваме от детето да коригира и поправи поведението си, но не му показваме как. Основна роля на образованието е да зададе достатъчно добри модели на поведение, умения за справяне с житейски ситуации, да научи младите хора как да живеят съобразно другите хора, спазвайки етичните и морални норми на обществото ни. Агресията може да се ограничи не чрез наказания и санкция, а чрез научаване още от най-ранна детска възраст на детето да осъзнава своите действия, желания и постъпки, да ги контролира, да се учи как да разбира ближния, как се правят компромиси, как се общува и как се разрешават конфликти.
В градивната си същност агресията е инстинкт за самосъхранение и развитие. Поради редица личностни, семейни, социални, физиологични и ред други причини тази градивна агресия може да прерасне в деструктивна.
Всеки един случай на агресивно поведение е индивидуален, но най-честите причини се коренят в: незадоволени потребности от обич, сигурност; страхове с различен характер; тревожност; търсене на внимание, уважение, социален статус; липса на социален опит. Учителят е този, който би следвало да подходи към насилника/ агресора с разбиране. Т.е. да се подходи както към едно страдащо дете, чиито потребности не са задоволени. Като към човек, който е изгубил баланса си. Едно страдащо дете не се нуждае от етични и наставляващи лекции, от наказания, то обикновено е привикнало към тях и те не му въздействат. Едно „агресивно“ дете/ тийнейджър често се нуждае от това да изгради емоционален контакт със стабилен възрастен, който би могъл да му покаже „другата страна на нещата“. Някой, който се опитва да разбере неговото страдание и да му покаже социално приемливия начин да задоволи потребностите си.
Учителят би трябвало да предостави правото на младият човек да бъде агресивен, но да му предостави социално приемливи начини за това. В нашата култура често прибягваме до разрешение на проблема тогава, когато той е ескалирал. В кабинета на училищните психолози учениците попадат едва след като са проявили агресията си и последствията от това са налице. Най- добрият вариант на превенция е когато по проблема за агресията и тормоза в училище започва да се работи още от първи клас, като се обхванат най- малките ученици. Добре е в класовете в началното училище, прогимназиалното и дори в гимназиите да се организират тренинги за самопознание и формиране на личностни и социални умения. Работата с началния курс е безценна- проблемът се „тушира“ в зародиш, децата формират уменията именно тогава, когато е времето за това.
По- лесно и запазващо се в годините е формирането на умения, отколкото тяхната корекция на по-късна възраст.
