Вчера българският писател Алек Попов посети Благоевград, за да представи пред жители и гости на града най-новия си роман – „Сестри Палавееви. По пътя към новия свят“. Книгата е продължение на „Сестри Палавееви в бурята на историята“, която бе издадена през 2013 година, но авторът сподели, че може да се чете и като самостоятелна.
Алек Попов – „най-забавният сериозен български автор“, е най-превежданият роден писател. До момента романите му „Мисия Лондон“, „Черната кутия“ и „Сестри Палавееви в бурята на историята“ се четат на повече от 16 езика, а всеки един от тях подлага на „основен ремонт“ спомените за ключови епизоди от българската история. Сборникът му с разкази “Ниво за напреднали”, издаден през 2002, е отличен с наградата “Хеликон” за нова българска проза.
В най-новата си книга той предлага нещо много повече от забава. Неговият роман отправя дързък поглед към историята отвъд тотемите на идеологиите и политическата коректност. Прецизно и със скалпела на смеха Алек отстранява туморите на период, който трябва да се помни, но и да се надживее. Книгата е освобождаващо преживяване и опустошителна сатира–гротеска, разстрелваща безкомпромисно сантимента към едни буреносни, но и неадекватни времена.
“Сестри Палавееви: По пътя към новия свят” преплита в себе си мотиви и сюжети в стила на филми като “Гадни копилета” на Тарантино, “Банани” на Уди Алън, абсурдните клипове на Монти Пайтън, епичния наратив на Толкин, югославските партизански екшъни и купчините винтидж комикси, за да профучи безкомпромисно през коловозите на историята и да надскочи измамната носталгия по миналото.
„Ако сте гледали и харесвате английския комедиен сериал „Ало, ало!“, несъмнено романът ми ще привлече вниманието ви“, така сравни Алек книгата си и допълни, че винаги, когато пише, не си поставя за цел да научи читателя на нещо, а по-скоро да го разсее от иначе натовареното ежедневие.
Сред страниците на “Сестри Палавееви: По пътя към новия свят” оживяват български комунисти, югославски партизани, банда джуджета, окопали се в старите сребърни мини на крал Стефан Урош, врачката Ганга, заблудени слугинчета, резидент на НКВД… и още куп герои на едно време, в което нищо не е нормално.
ОТКЪС ОТ КНИГАТА
Из „Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят” от Алек Попов
ПРОЗОРЕЦЪТ, КОЙТО ПРОДЪЛЖИ ДА СВЕТИ
* **
Свести се на тротоара, обляна в ледена вода. Недалеч от главата ѝ се беше спукала тръба и бликаше фонтан. Пръските падаха върху лицето ѝ. Тя се размърда. Тялото ѝ изглеждаше цяло. Нищо не я болеше. Главата ѝ още шумеше от грохота на взрива. Опита се стане, но успя само да седне. Погледът ѝ се задържа върху огромната купчина димящи руини. Трябваха ѝ няколко минути, за да осъзнае, че това беше всичко, което бе останало от тяхната кооперация. В подножието на развалините вече се трудеше екип на въздушна защита. От съседните къщи прииждаха нови хора и им помагаха да разчистят отломките, затрупали входа.
Кара събра сили, надигна се и тръгна към тях.
– Добре ли си, момиченце? – спусна се една жена. – Да не си ранена?
– Не, не съм – отвърна машинално тя. – Добре съм.
– Пази се, малката! Нямаш работа тук – избута я някакъв мъж, който се бореше с парче от бетонната плоча.
Но тя не се махна. Присламчи се тихомълком и се включи в работата на спасителната група, без да обръща внимание на опитите да я отпратят. През ръцете ѝ минаваха железа, тухли, късове мазилка, парчета от мивки и тоалетни, стъкла, греди, гоблени, мраморни статуетки… Поряза пръста си, но не усети нищо. Продължаваше да изнася наравно с мъжете, докато най-стене разчистиха прохода към мазето и отвътре се показаха първите бледи лица. Беше към четири сутринта.
Първи излязоха Анастасови. Те имаха две малки деца. По-малкото, Марийка, беше увиснало на шията на майка си. Бащата водеше другото за ръка. След тях се измъкна Велчев, от долния етаж, заедно с една непозната жена със скъсани чорапи. После Колеви със снаха си, внуците и слугинята, Дечева, Пенкови… Минаваха покрай нея, без да я познаят или по-скоро без да я забелязват, вперени в някаква точка пред себе си. Сякаш още не можеха да повярват, че са достигнали отвъд чертата на избавлението, и продължаваха да вървят към него.
Последна се измъкна Елица – тяхното слугинче. Хората говореха, че в мазето има още оцелели, които не могат да излязат сами. Няколко мъже веднага скочиха в дупката, за да им помогнат.
Кара дръпна замаяното слугинче настрани.
– Нашите там ли са? – разтърси го тя за раменете.
Девойчето примигна учудено.
– Ти ли си ма, како Кара?! Уф, не можах да те позная…
– Аз съм! Нашите де са?
Елица я изгледа продължително.
– Г-г-горе – заекна тя. – Останаха горе…
– Какво?!
– В апартамента… Господин Палавеев никога не слизаше в мазето. Все викаше моите момиченца може да се приберат, трябва да ги чакам. И госпожата оставаше с него. Пускаха си грамофона и сядаха в хола, а мен ме пращаха долу. Ти иди, Елице, слез в мазето. За нас вече няма значение. Тъй викаха. Те ви чакаха, како Кара! Знаеха, че ще се върнете!
Елица избърса сълзите си с опакото на дланта. Кара не каза нищо, отстъпи назад и приседна върху най-близката купчина тухли. Някъде пред нея сякаш отново изгря прозорецът на дома, който вече не съществуваше. Грееше с топла мека светлина като нощната лампа до леглото ѝ. Леглото, в което нямаше никога повече да се върне.
Една пъстра страница привлече вниманието ѝ. Комикс! Кара разрови отломките и измъкна каквото беше останало от списанието. Брой 27-и от май 1939-а на Detective Comics с Батман на корицата. Това сега ѝ се струваше толкова отдавна! Бяха го получили заедно с още цял кашон списания, които вуйчо им редовно изпращаше по Коледа. Този вуйчо беше заминал за Америка още преди да се родят, и живееше в Детройт. Никога не го бяха виждали и доколкото разбираше, баща им хич не го долюбваше. Колетите с комикси пристигаха веднъж или два пъти годишно, чак до края на 1941-ва, когато България обяви война на Америка и Англия и връзките прекъснаха. Баща им се мръщеше на шарените списания и се заканваше да ги изхвърли, но майка им настояваше, че развиват английския им.
– Како, како! – задърпа я слугинчето – Ела с мен!
Кара разгърна оръфаните страници. Случаят с химическия синдикат. Човекът прилеп, една мистериозна и приключенска фигура, бореща се за справедливост, залавя злодеите в самотната си битка срещу тъмните сили в обществото… Само личността му остава неизвестна. Навремето със сестра ѝ доста бяха спорили кой герой е по-благороден и привлекателен: Батман или Супермен. Кара държеше за Супермен. Докато Яра се влюби в Батман от пръв поглед. Какво му харесваше толкова на този потаен, надут магнат Брус Уейн? На нея повече ѝ допадаше откритият и честен характер на Супермен. Неговите дарби бяха вродени, докато Батман все прибягваше до технически средства. Е, той също вършеше добри дела, но все пак…
– Како! – повтори настойчиво Елица. – Не бива да стоиш повече тук. Полицията те търси.
А може би баща им беше прав в края на краищата… Това бяха само залъгалки за деца. Какво си въобразяваха? Че ще станат супергероини? Погледът ѝ спря върху една от картинките. A fitting end for his kind2, прочете тя в балончето, което излизаше от главата на Батман. Сякаш беше казано за тях. Понечи да захвърли комикса сред боклуците, но в последния момент се отказа и го мушна под престилката си, до тефтера на Медвед.
– Хайде бе, како! – дръпна я отново слугинчето.
